— Проклета да съм, ако позволя това! — тържествено се зарече тя.
Трябваше да направи нещо — каквото и да е, за да предотврати подобна катастрофа. Но какво?! Боеше се да предприеме решителни действия, защото в последно време всяка нейна крачка се бе оказала напълно погрешна. Не можеше да си позволи повече грешки, ако искаше да докаже, че е достойна за името Тайлър.
Нищо не се постига без труд.
Без кураж няма слава и триумф.
Тези основни максими от юношеската й философия отекваха в главата й. Изведнъж те започнаха да придобиват съвсем определен смисъл.
Самото мислене й се струваше опасно, защото идеята, която се въртеше в най-забутаните кътчета на главата й, изглеждаше прекалено рискована, за да я сподели дори на глас. Дали все пак да не я поосмисли малко по-подробно?
Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не може да се върне в леглото и отново да се завие през глава. Трябваше да вземе решението сега, преди светлината на деня и силата на здравия й разум да я принудят да се откаже.
Преди да успее да убеди сама себе си, че идеята й е истинска лудост, тя се приближи до гардероба, извади куфара си и започна да го пълни с дрехи.
— По дяволите!
Харлан пъхна в уста ударения си палец. Докато се опитваше да закачи караваната си на пикапа, без да иска смаза пръста си между две метални халки. Все не успяваше да закачи караваната, но след всичко, което се бе случило тази вечер, едва ли можеше да очаква нещата да тръгнат гладко.
— Това само идва да покаже докъде може да те докара честността и откровеността с хората — продума той, когато караваната най-сетне застана на мястото си.
Чу звука на приближаващата се кола преди да е видял фаровете, които осветиха стволовете на заобикалящите го борове. Веднага се изправи, макар че при това движение изпита силна болка в изпонараненото си тяло. Реши, че няколкото натъртвания и повърхностни рани едва ли бяха толкова важни в този момент, защото братята Тайлър този път може би бяха дошли с пушките си.
Примирен с мисълта, че ще му се наложи да се бие още веднъж, той се опита да се стегне и да се подготви психически и физически за предстоящата среща. Изобщо не се успокои, когато вместо братята от колата слезе Сейдж. Напрегна се още повече, докато я наблюдаваше.
— Изслушай ме преди да кажеш каквото и да било — извика тя вместо поздрав.
— По-добре се махай оттук, Сейдж, преди отново да са те хванали с мен! А може би този път са те изпратили като примамка, за да видят дали ще се хвана на въдицата.
— Казах ти първо да ме изслушаш — Сейдж рязко го прекъсна. — Сама съм. Чейс спи у дома, а Лъки е в болницата.
— Исусе! — Той прокара ръка по лицето си. Изобщо не бе имал намерение да го удря толкова силно. Догади му се, като чу звука от счупената кост. Искаше му се да се спусне и да им помогне, но знаеше, че в онзи момент помощта му бе повече от нежелана.
— Недей да се притесняваш толкова — рече Сейдж. — Съвсем спокойно можеше да си на неговото място. Лекарят го е задържал само тази нощ в болницата, за да го наблюдава. — Тя загърна палтото си по-плътно около себе си. — Тук е студено. Може ли да поговорим вътре?
— Няма начин. Освен това, в случай че не си забелязала, искам да ти кажа, че се махам оттук Ако се бе забавила само с пет минути, сигурно нямаше да ме свариш.
— И тогава щеше да изпуснеш златната възможност.
— Каква възможност? Да бъда пребит до смърт от някой от откачените ти братя? Не, благодаря. Ще мина и без това. Единствената възможност за мен точно в този момент е да изчезна час по-скоро оттук.
Погледна я и насочи пръст срещу гърдите й.
— Но ще се върна, Сейдж. Кълна се в Бога! А когато го направя и разбера, че носиш моето бебе, ще те взема със себе си, дори и ако трябва да те вържа за ръцете и краката като прасе. Ще ви задържа, теб и моето бебе, без изобщо да ме е грижа дали братята ти ще тръгнат да ме преследват с всичките копои на света.
— Няма да има бебе. — Тя го изгледа с раздразнение. — Влизам вътре.
Мина покрай него и влезе в караваната. Харлан я последва, макар да знаеше, че по-късно сигурно ще съжалява заради тази си глупава постъпка. Вратата се хлопна зад тях. В караваната не беше кой знае колко по-топло. Генераторът вече бе откачен, а отоплението — изключено.
Сейдж търкаше с длани ръцете над лактите си, но той усещаше, че тя го прави не толкова от студ, колкото от смут и напрежение. Беше много напрегната, движеше се насам-натам, подобно на млада кобила, която неспокойно очаква старта на първото си надбягване.