Тя го изгледа яростно, а след това извърна глава и се загледа през прозореца. Полетата, край които минаваха, бяха голи и незасети. Изсушени стърнища, останали след миналогодишната реколта, очакваха да бъдат изорани през пролетта Оранта й напомни за напояването, а напоява нето отново върна мислите й към изобретението на Харлан, което можеше да се окаже спасението на Тайлър Дрилинг, поне докато нефтеният бизнес не започне да се стабилизира. И когато това стане — а Сейдж смяташе, че то е неизбежно, — братята й може би щяха да й прехвърлят целия бизнес, свързан с напоителните съоръжения. Така той щеше да се превърне във филиал на основната компания.
Преди да се отдаде на фантазиите си, тя с горчивина си спомни, че парите им вече са на привършване. А това означаваше, че ще трябва да се прибере в къщи не само победена, но и напълно разорена.
Колко още можеха да издържат двамата с Харлан без да си издерат очите? Единствената им алтернатива беше да се любят отново, а това също не беше желателно.
Живееха непрекъснато заедно, а с всеки изминал ден ставаха все по-сдържани. Колкото по-малка бе стаята, в която ги настаняваха, толкова по-студено се държаха един към друг. Не тя бе инициаторът на тези отношения. Той бе започнал пръв и тя трябваше да го последва.
Не я бе целувал от оная вечер в закусвалнята. Не бе направил и намек дори, че би искал да остави едното легло в спалнята им неизползвано.
Разговорите им се въртяха все около бизнеса, закачливите му, двусмислени забележки, които така я дразнеха в началото, сега много й липсваха. Сейдж се чувстваше объркана и дълбоко разочарована.
Защо нито веднъж през тези две седмици не се бе опитал да я целуне? Да не би вече да я подготвяше за деня, в който щеше да напусне живота й по същия неочакван начин, по който бе нахълтал в него?
Разстроена от тези мисли, Сейдж сложи лакът на прозореца и, подпряла с длан брадичката си, се загледа в пейзажа навън.
В покрайнините на Уако минаха край едно зелено, изключително добре поддържано поле. Виждаха се хора и малки бели колички, които се движеха насам-натам. Триъгълните флагчета, закачени на високи, тънки пръти, сякаш им махаха, за да привлекат вниманието им.
Тя изведнъж рязко се изправи на мястото си:
— Голф!
— Моля?
— Голф. Голф. Голф.
Харлан погледна край нея към игрището за голф.
— Искаш да спрем и да играем голф?
— Харлан, заложили сме въдиците си не там където трябва. — Обхваната от вълнение тя протегна ръка и го стисна за крака. — Имаме добра стръв, само че се опитваме да хванем риба в неподходящи води.
Сините му очи светнаха в момента, в който проумя какво му казва.
— Игрищата за голф?
— Да. И… и големите комплекси, строителни площадки и паркове.
— Модерни домове за почивка и отдих.
— Здравни центрове.
— Многофункционални индустриални паркове.
— Да! — Тя разкопча предпазния колан, хвърли се към него, обви ръце около врата му и шумно го целуна по бузата. — Трябва да се свържем със строителни предприемачи, а не с фермери. Ще трябва да разговаряме с инвеститори и предприемачи, с архитекти и изпълнители.
— Искаш ли да се върнем обратно в Хюстън?
— Не съвсем.
— Защо?
— Заради Белчър. От него можем да получим необходимата информация.
Тя помисли върху предложението му няколко секунди и го отхвърли.
— Той е дребна риба. Искам да се срещна с по-влиятелни хора. Освен това не бих искала да застана насреща му след разговора му с Чейс и Лъки. Инстинктивно чувствам, че са му изприказвали куп глупости.
— Предполагам, че инстинктът ти не те лъже. Е, накъде тогава?
— Далас.
— Защо Далас?
— Защото той е постоянно разрастващ се град с много от обектите, за които говорихме.
— Но такъв е и Сан Антонио. И Остин.
— Но ние се намираме по-близо до Далас, а той е най-близо до Милтън Пойнт. Можем да сме там само след няколко часа.
Вълнението й беше заразително. Той се усмихна весело и каза:
— Закопчай си колана. — После настъпи педала на газта.
Стигнаха до Далас за по-малко от два часа. Докато тя се възхищаваше на сребристите сгради, запълнили хоризонта, той я изненада като спря пред един хотел, който с няколко класи превъзхождаше онези, в които бяха нощували до този момент.
— Какво правим тук?
— Мисля, че имаме право да отпразнуваме новото начинание.
— Искаш да кажеш, че ще отседнем тук?
— Ти си ковчежникът. Можем ли да си го позволим?
— Не можем, но защо да не се поизхвърлим малко. — Очите й затанцуваха от радост.
— Хайде тази вечер да вечеряме в истински изискан ресторант. Бели салфетки, сребърни прибори и всичко останало. Може дори да отидем на кино, или някъде другаде.