— Ще ги задържа — рязко каза той и събра всички чертежи.
— Ч-чудесно — измънка тя. Щеше да се погрижи Харлан незабавно да патентова изобретението си.
— Бих искал да ги разгледам по-внимателно и да ги обсъдя с главния изпълнител на проекта ни.
— Разбира се.
— Как бих могъл да се свържа с вас?
Сърцето й биеше до пръсване. След толкова много неуспехи, тя просто не смееше да повярва на ушите си.
— Значи проявявате интерес?
— Ще бъда напълно откровен с вас. Напоителната система за Шедоу Хилс не е измежду най-неотложните ни задачи в този момент. Някой служител в тази корпорация, чието име аз сигурно не знам, би могъл да закупи такава система от хиляди различни места…
— Но нито една от тях няма да има нашата изключителна…
— Спестете си тези приказки. Вече ги чух. — Той насочи палеца си към нея. — Ще ви дам един безплатен съвет. Научете се кога трябва да си държите устата затворена, госпожице Тайлър.
— Да, сър. — Тя го погледна плахо. Съвсем наскоро още един човек й бе казал, че говори прекалено много.
— Това, което се опитвам да ви кажа, е, че се интересувам не толкова от изделието ви, колкото от вас самата. Човек трябва да има голям кураж, за да дойде при мен по този начин. А аз обичам да възнаграждавам хората, които поемат известни рискове. Освен това, възхищавам се на хората, които не бръщолевят празни приказки, а минават направо на въпроса. — Той погледна часовника си. — Времето ви изтече преди тридесет секунди. Оставете телефонния си номер на секретарката ми. Довиждане.
— Довиждане и благодаря.
Тя се изправи и уверено му подаде ръка. Но когато се обърна да си тръгва, Сейдж изведнъж се закова на мястото си. На отсрещната стена, тази, която бе останала зад гърба й, висеше портретът на красива жена.
Прекрасното й лице бе обградено с гъсти руси къдрици. Бе облечена в сапфирена на цвят бална рокля, която чудесно подчертаваше неотразимата й фигура. Беше застанала на завоя на виещо се спираловидно стълбище, а украсената й с бижута ръка бе подпряна небрежно на резбования тапет. На шията и на ушите й блестяха скъпоценни камъни. Жената бе изключително елегантна и изискана.
— Коя е тя?
Хардтек отговори зад гърба й:
— Съпругата ми, Мариан.
— Мариан. Красива е.
— Да, така е.
Сейдж му се усмихна несигурно и побърза да излезе от кабинета му. Спря за миг при секретарката, остави телефонния номер на офиса в Милтън Пойнт и си тръгна.
Бе постигнала първия си успех и на път за асансьорите сигурно би подскачала от радост или пък би запяла с пълно гърло, ако Мариан Хардтек не се бе оказала една от най-красивите жени, които някога бе виждала.
Грейсън Хардтек наблюдаваше младата жена докато излизаше от кабинета му. Изчака няколко минути, за да й даде време да поговори със секретарката му, а след това й позвъни по интеркома.
— Кажи на Хари да слезе при мен, ако обичаш.
— Да, сър. Човекът, с когото имахте среща в петнадесет и тридесет е тук. Да го пусна ли?
— Изчакай пет минути.
— Да, сър.
Докато чакаше, той настойчиво се взираше в портрета в другия край на стаята.
Не му се наложи да чака дълго. Влезлият се представи като Хари — един от цивилните частни детективи, които охраняваха офисите на Хардтек и съдружници.
— Хари, всеки момент от сградата ще излезе една млада жена. Руса. С черен костюм. Красива. С хубави крака.
— Виждам я, сър. Току-що излезе от асансьора.
— Наблюдавай я няколко дни. Ще се погрижа някой друг да поеме работата ти тук. Искам да зная къде ходи, с кого се вижда и всякаква друга информация, до която успееш да се добереш. Докладвай ми за резултатите след не повече от седемдесет и два часа.
— Да, сър.
Плащаше на хората си добре и наемаше само най-добрите. Сигурен, че разпорежданията му ще бъдат изпълнени съвсем точно и при най-голяма секретност, Хардтек се върна при чертежите. Можеше да се закълне, че те са направени от конструктор, чиято работа познаваше добре.
Когато секретарката му въведе следващия посетител, той продължаваше намръщено да се взира в листите, разпръснати по иначе идеално подреденото му бюро.
— Сейдж се връща утре — съобщи Чейс.
Марси вдигна поглед от чинията си с лазаня. Тя и Чейс вечеряха сами вкъщи. Джейми спеше в люлката си край тях.
— Тя ли се обади?
— Днес следобед телефонира от Далас.
— Мислех, че са в Южен Тексас. Някъде из долината.
— Нищо не са постигнали там. Решили са да се върнат в Далас и да предприемат нова маркетингова стратегия.
Разказа на Марси всичко, което Сейдж му бе казала.