Кони Мейсън
Обичай ме страстно
1
Тексас, юли 1875
Вратата на преобърнатата карета се отвори с трясък.
— Излизай оттам, копеле, заедно с твоята мадама!
Ариел изстена, замаяна, но все пак осъзнаваща властния глас, който гърмеше над нея, издавайки заповеди, лишени от всякакъв смисъл. Дали не принадлежеше на единия от двамата разбойници, които ги преследваха, когато каретата се обърна, запита се тя отпаднало, опитвайки се да побутне тежестта, която я затискаше. Какво ставаше с ръцете й, защо не можеше да ги помръдне? Възвръщайки полека съзнанието си, Ариел погледна нагоре и видя, че единият от пътниците беше паднал върху нея при преобръщането на колата. Беше шерифът, който нае дилижанса в Тексаркана, водейки със себе си двама затворници. Затворниците, един мъж и една жена, бяха с белезници и пътуваха така през цялото време след Тексаркана.
— Чуваш ли ме? Излизай оттам, Дилън!
Ариел бавно вдигна очи към мъжа, който преди миг беше отворил вратата, внасяйки нова заплаха в дивото пътешествие, което тя беше предприела без съгласието на майка си. Присвила очи под яркото слънце, Ариел видя едни крака да заемат мястото на вратата. И какви крака! Обути в сини панталони от дебел, груб плат, те като че ли се извисяваха незнайно докъде, а ботушите, стъпили здраво от двете страни на отвора, очертаваха краищата на вратата. От това, което можеше да види, Ариел реши, че мъжът е висок, а ако можеше да се съди по мощните прасци и бедра, останалата част от тялото му навярно беше маса от мускули. Какъв беше той? Разбойник? И защо я наричаше „мадама“?
— Излизай оттам… всичко свърши, Дилън. Проследих те от единия до другия край на Тексас и няма да позволя вие двамата да ми се изплъзнете точно сега. Чух, че са ви хванали в Тексаркана и ви водят към форт Уърт. Добре, че тръгнах по този път, та да се погрижа двамата да стигнете там живи и здрави.
Мъжът клекна и надникна в преобърнатата кола. Това, което видя, сигурно не му хареса, защото изруга диво.
— Къде е той? Какво, по дяволите, е станало с Дилън?
Ариел премига, надявайки се, че вече се е събудила и всичко е било само един ужасен кошмар. Още откакто напусна дома си в Сейнт Луи преди няколко седмици, я преследваха само неприятности. Понеже майка й и вторият й баща й бяха забранили да отиде в Тексас, за да поеме управлението на ранчото, оставено от баща й, наложи се тя сама да урежда тайно пътуването си и да замине без тяхно знание. Никак не й се искаше да се измъква тайно зад гърба им, но нищо нямаше да й попречи да изпълни последното желание на покойния си баща да живее в неговото ранчо близо до Уейко, в Тексас.
Преживя само обикновени за всяко пътуване затруднения като лошо време и невероятно изровени пътища, преди да стигне граничния град Тексаркана. Докато чакаше дилижанс, който да пътува за Форт Уърт, успя да научи, че спътниците й ще бъдат един шериф и двама затворници, които той трябва да отведе на съд във Форт Уърт. Отначало Ариел помисли да изчака друг дилижанс, но началникът на станцията я увери, че шериф Гор е напълно способен да се справи с двамата затворници, защото и двамата бяха оковани и нямаше изгледи да създават проблеми. Поразтревожена, но изгаряща от нетърпение да стигне до целта си, Ариел бе решила да се качи на този дилижанс въпреки силните си колебания.
Върховната ирония дойде, когато двама разбойници се впуснаха да преследват дилижанса някъде между Тексаркана и Форт Уърт. В отчаяно усилие да избегне нападателите кочияшът бе подкарал конете в бесен галоп. По едно време хлътнаха в къртичина и едното колело отхвърча. Дилижансът подскочи, превъртя се и след това Ариел не помнеше нищо. Свести се от грубия глас, който й заповядваше да излезе от колата.
Мъжът, клекнал пред нея, гледаше към вътрешността на колата така, сякаш беше извънредно изненадан от това, което вижда. Едрото му тяло запречваше слънцето и тя не можеше да види лицето му. Въздухът около Ариел посиня, когато той изригна такива ругатни, че ушите й пламнаха.
— Няма го тоя проклет кучи син! Можеш да си заложиш сладкото задниче, че няма да се отървеш от мене, Тили. Каквото и да ми говориш, и двамата сте виновни. Много ми се ще да знам къде е изчезнал Барт Дилън в тази пустош. Много жалко за шериф Гор, беше добър човек. — Докато изричаше тези думи, той избута настрана безжизненото тяло на шерифа.
Ариел въздъхна, поемайки така мечтания въздух, след като мъртвата тежест се бе отместила от нея. Макар още да й се виеше свят, би се заклела, че мъжът я беше нарекъл Тили. Коя беше тази Тили?
— Ранена ли си? — Остротата в гласа не остави у Ариел ни най-малко съмнение, че състоянието й е последното, което го занимава в момента.