Мина й през ум, че може би той ще реши да дойде в Сейнт Луи, но бързо отхвърли предположението. По-разумно беше да я чака в ранчото, ако, разбира се, то още беше нейно, и да се погрижи за управлението му. Щом кажеше на майка си и на Том за бебето, нямаше начин те да й попречат да се върне в Тексас. В действителност вероятно щяха да приветстват решението й да замине, защото ако останеше в Сейнт Луи, това щеше да донесе неприятности на всички.
Дентън нае карета, за да ги отведе до претенциозната къща на семейство Брейди, разположена в най-престижната част на града.
— Знам, че ми беше сърдита през по-голямата част от пътя, Ариел, но това ще мине — каза той, потупвайки снизходително ръката й. — Скоро ще се оженим и хората ще забравят как си избягала и си си навлякла тези неприятности. До една година вероятно ще държиш в ръце първото ни дете.
Ариел се изсмя, идеята й се стори не само нелепа, но и невъзможна.
— Това е малко вероятно, Дентън.
— Не обичаш ли децата? Аз разчитам да имам няколко.
— Можеш да имаш толкова деца, колкото си пожелаеш, стига да си намериш друга жена, която да ти ги роди.
— Да ме пази господ от войнствени жени — въздъхна Дентън. — След три седмици в твоята компания започвам да оценявам предимствата да си ерген.
Ариел едва успя да потисне още едно изсмиване.
Къщата не се беше променила през шестте месеца, откакто не беше живяла тук, помисли Ариел, когато влезе в преддверието. То все още беше голямо, изискано обзаведено със скъпи мебели и боядисано в цветове, които отговаряха на вкусовете на майка й. Нищо не се беше променило.
Но тя се беше променила. И то драстично.
От мига, когато бе срещнала Джес Уайлдър, целият й живот беше поел в нова посока. Беше се влюбила, беше заченала дете, беше намерила земя, където чувстваше, че наистина й е мястото.
— Ариел! Слава богу, че най-накрая си у дома!
Дребната жена, изглеждаща като по-възрастна сестра на Ариел, изтича по стълбите и грабна дъщеря си в прегръдките си. Няколкото сиви кичура сред гарвановочерните й плитки само подчертаваха чара й, фигурата й беше все още стройна и кожата й красива, въпреки фината мрежа от бръчици, излизащи ветрилообразно от ъгълчета на очите, с един оттенък по-наситено зелени от тези на дъщеря й.
— Здравей, мамо — приветства я Ариел, радостна, че вижда майка си, въпреки всичко, което тя и Том бяха направили, за да я върнат в Сейнт Луи.
— Как можа да ни сториш това, Ариел? — изхълца Уила, изтривайки една сълза. — Не си била лишена от нищо. Том ти беше добър баща през всичките тези години, а ти как му се отплащаш? Като заминаваш, без да оставиш и една дума обяснение. Не разбираш ли каква тревога ни причини?
— Съжалявам, мамо — изрече виновно Ариел. Никога не беше искала да нарани когото и да било.
— Безотговорна си като баща си. Не знам какво го е прихванало да ти завещава това ранчо. Не мога да повярвам колко неприятности си причини заради това безполезно имение.
— Не е безполезно — настоя упорито Ариел.
— Том тук ли е? — запита Дентън, прекъсвайки сърдитата тирада на Уила. — Може би трябва да седнем всички заедно и да обсъдим спокойно това, което се случи, докато бях в Тексас.
— Тук съм, Дентън.
Вторият баща на Ариел слезе по стълбите с лека и пружинираща стъпка, въпреки годините си. Едър, здрав ирландец, стигнал до върха благодарение на куража и решимостта си, Том Брейди беше петнадесет години по-възрастен от четиридесетгодишната Уила. Беше жизнен, все още красив мъж, който обичаше живота. Обичаше и Ариел като родна дъщеря, защото двамата с Уила не можаха да си родят собствено дете след развода й с Бък Лийланд. Беше стриктен родител, който би възпитавал Ариел много по-строго, ако Бък Лийланд не се беше намесвал.
Том Брейди веднага се приближи към Ариел, първо я прегърна, а после леко я разтърси.
— Ако имах думата по въпроса за възпитанието ти, нямаше да бъдеш такава разглезена или егоистична. Майка ти едва не получи апоплексия от притеснение за тебе, особено след последната телеграма от Уейко. Влез в дневната, млада госпожице. Имаш да даваш много обяснения.
— Съжалявам, Том, наистина — каза Ариел, — но трябваше да живея живота си така, както аз смятам за добре, не както вие с мама мислите, че трябва.
— И виж докъде стигна — отвърна малко троснато Том. — Добре, нека сега да чуем всички подробности.
Седнаха в гостната. Том остана прав, поглеждайки неодобрително към Ариел, докато Уила нервно кършеше ръце. Тя много се страхуваше, че обяснението на дъщеря й ще включва нещо, което не би искала да чуе.