— О, госпожице Лийланд, колко се радвам, че пак се виждаме. Дълго ли ще останете в града?
— Здравейте, госпожице Додж — отвърна мило Ариел, макар че вътрешно стисна зъби от яд. — Планирам много скоро да отпътувам от Форт Уърт.
Когато и да е, няма да бъде достатъчно скоро, помисли гневно Ели Лу. Нещо й стана, когато видя Джес с Ариел. Може би беше прекалено подозрителна, но със сигурност щеше да диша по-леко, когато този красавица излезеше от живота на Джес. Тя не знаеше поради каква причина Джес изпращаше Ариел до хотела. — Кажете ми, добре ли познавате Джес Уайлдър?
Ели Лу просто трябваше да зададе този въпрос. Макар че Джес не беше споменал Ариел, когато дойде у тях на гости предната вечер, умът му със сигурност беше зает с някакви мисли. Ели Лу не го беше виждала от месеци, но когато вчера останаха насаме, той не се държа като мъж, зажаднял за женска компания. По едно време се беше извинил, че е зает, и си беше тръгнал, а лекото клъвване, с което се раздели с нея, изобщо не приличаше на горещите целувки, на които тя знаеше, че е способен.
— Изобщо не познавам Джес Уайлдър — отвърна Ариел, нямайки търпение да се измъкне колкото може по-скоро. — Прекарахме само няколко дни заедно и не беше особено приятно.
Ели Лу ахна.
— Вие… какво? Прекарали сте няколко дни с Джес? Насаме? — Добре, че той не й беше казал почти нищо за Ариел, освен че е единствената оцеляла от катастрофата на дилижанса. Ели Лу беше предположила, че Джес просто прави услуга на шериф Хокс, като я води до хотела, и не се беше питала как Ариел е пристигнала във форт Уърт и с кого. Едно натрапчиво подозрение се загнезди в ума й и не искаше да излезе.
— Аз… да, мислех, че знаете. Нали се видяхте с него вчера вечерта? Той със сигурност ви е разказал за мене.
— Имахме да… обсъждаме някои важни неща — намекна Ели
Погледът й подсказваше дълги часове на откраднато удоволствие, което не смееше да разкрива.
— Сигурно — каза сухо Ариел. — Уверявам ви, госпожице Додж, не съм заплаха за вас, що се отнася до Джес Уайлдър. Не можем да се понасяме с него. Освен това, аз заминавам скоро… много скоро.
— Не съм искала да намеквам нищо непочтено — изсумтя Ели Лу, — но ние с Джес сме се разбрали. Аз съм ревнива жена, госпожице Лийланд.
— Ариел.
— Вие сте красива жена, Ариел, и трябваше да бъда сигурна, че няма нищо между вас и Джес.
— Имате думата ми, Джес е напълно ваш. Сега наистина трябва да вървя.
Ели Лу не направи нищо, за да спре Ариел, и тя мина покрай нея, притиснала вързопа с покупки до гърдите си. Отиде направо в хотела и каза на камериерката, че ще си почива и не иска да я безпокоят чак до утре сутринта. Когато остана сама в стаята си, Ариел надяна момчешките дрехи, напъха дългата си коса под шапката и затъкна револвера в колана си. После натъпка всичко останало в една калъфка от възглавница. Като се увери, че фоайето е празно, взе вързопа и слезе по задната стълба, която водеше до уличката зад магазините по главната улица. В края на дългата алея беше конюшнята.
Ариел веднага намери коня, с който беше дошла в града. Беше хубаво животно. Не колкото Боец, но все пак добър кон. След като конярчето го оседла, тя пъхна багажа си в дисагите се приготви да тръгне.
— Ами таксата? — попита момчето. — Ще го върнете ли, или заминавате?
— Джес Уайлдър ще плати, когато дойде да вземе Боец. — Ариел не усети никаква вина заради това, че оставяше Джес да плаща за нейния кон, след невъзможния начин, по който се беше държал с нея. — Отивам на… на гости при приятели в Северен Тексас — излъга тя.
Нарочно говореше с дебел глас и държеше главата си наведена. Нямаше смисъл да оставя следа, по която да тръгне Джес, помисли тя. Нека мисли каквото си иска, когато види, че я няма.
Понеже конярчето познаваше Джес и знаеше, че той няма да се опита да се измъкне от града, без да плати, се съгласи на уговорката. Джес беше довел двата коня тук, значи поемаше пълната отговорност за плащането. Макар че не познаваше това момче, предположи, че е приятел на Джес.
За щастие, на излизане от града Ариел не трябваше да минава покрай канцеларията на шерифа. Не че се страхуваше, че ще я познаят в това облекло. Но все пак въздъхна облекчено, когато намери пътя, водещ на юг, към Уейко, и беше ужасно щастлива, че може да отърси праха на форт Уърт от краката си. Ако имаше късмет, никога повече нямаше да види Джес Уайлдър и сардоничното му лице. Този мъж я тревожеше по начин, който тя не разбираше и още по-малко пък харесваше. Той беше основната причина за спешното й заминаване от Форт Уърт. От разговора му с шериф Хокс тя разбра, че има намерение да я следва навсякъде, а последното, което искаше, беше непоносимата негова компания. Щом шерифът й вярва, защо Джес Уайлдър да не може?