— Какво каза Ариел, когато й каза, че може да замине? Разтревожи ли се, че я пращаш обратно в Сейнт Луи? Където и да отиде, ще я последвам, поне докато не се уверя напълно, че е Ариел Лийланд.
— Не съм я виждал — отговори Кейлъб. — Казала на камериерката, че иска да си почива и никой да не я безпокои до сутринта. И утре няма да е късно да й кажа, че е свободна.
Думите на Кейлъб предизвикаха озадачено изражение на лицето на Джес. Някакво шесто чувство го предупреждаваше, че тук нещо не е наред. Мислеше, че познава Ариел достатъчно добре, за да знае, че ще седи на тръни, очаквайки тези телеграми. Сега заподозря, че е замислила нещо лошо. Ако тази малка дива котка се опитваше да му замаже очите, той щеше да смъкне прекрасната кожа от това нейно възхитително телце!
— Нещо ми казва, че тази жена ми играе някакви номера — намръщи се Джес, недоволен от развитието на нещата.
— Защо мислиш така? — възрази Кейлъб.
— Не знам, просто имам това чувство. Може би си прав. Може би съм станал твърде чувствителен за тази проклета ситуация. Искам да мина през конюшнята, да видя дали Боец е добре, преди да тръгна.
Конярчето, младият Ханк Търнър, тъкмо затваряше, когато Джес пристигна в конюшнята.
— Конят ви е добре, господин Уайлдър — рече Ханк. — Сам се погрижих за него. Дадох му допълнително овес, както казахте.
— Много съм ти задължен, Ханк, но сам ще проверя. Двамата с Боец отдавна сме заедно. Много нещо преживяхме.
Конят изцвили приветствено, когато Джес наближи яслата му. Той го погали по носа и му поговори с ласкав глас, а после понечи да си тръгне. Почти несъзнателно спря пред съседната ясла и вдигна високо фенера над главата си. Яслата беше празна.
— Ханк! — изрева Джес. Ханк дотича веднага.
— Станало ли е нещо, господин Уайлдър?
— Точно така, станало е! Къде е конят, който доведох с Боец? Да не си го преместил в друга ясла?
— Не знаете ли? Приятелят ви дойде за него днес следобед. Каза, че вие ще платите.
— По дяволите! Трябваше да се сетя, че онази малка дива котка ще извади някой номер от ръкава си.
— Н-нещо лошо ли съм направил, господин Уайлдър? Момчето не беше ли ваш приятел?
— Момче? Момче ли каза?
— Да, сър.
Джес изригна ужасна ругатня, но като забеляза смущението на Ханк, добави:
— Не си виновен ти, Ханк. Трябваше да не се отпускам и да бъда нащрек. Това „момче“ каза ли къде отива?
— Да, май каза. Някъде на север, на гости при приятели.
— Приятели! — изфуча презрително Джес.
Почти го бе убедила, че наистина е Ариел. Но последният й номер само потвърждаваше убеждението му, че е Тили Каулс. Най-вероятно отиваше да се срещне с Барт Дилън. Всъщност, всичко сочеше, че е така. Но Джес нямаше да се остави тя да го заблуди. Още на сутринта щеше да тръгне на запад и да хване малката, преди да е настъпила нощта. Нима тя не разбираше колко опасно е за сама жена да пътува в тази дива страна? Кайови и команчи скитаха наоколо, под път и над път се срещаха всякакви разбойници.
Но откъде, по дяволите, му дойде тази мисъл, запита се Джес. Защо ще го е грижа какво ще стане с Тили Каулс? Ако наистина беше Тили Каулс. А Джес трябваше да признае, че в ума му се въртеше съмнение. Затова твърдо реши да я последва. Имаше и много въпроси, останали без отговор, много неща, които не разбираше. Но скоро щеше да разбере. Щом намереше малката дива котка, щеше да изстиска истината от нея.
6
Ариел скочи на седлото още при първите утринни лъчи, след като закуси с питки и черно кафе. Беше спала със заредено оръжие до главата си, но за щастие не се наложи да го използва. Може и да не умееше да стреля добре, но поне продавачът в магазина й беше показал как да зарежда и да се цели.
Тя се отправи на юг, следвайки оставените от дилижансите коловози. Внимаваше да не уморява коня си и често спираше за почивка. Учудваше се на себе си — едно градско момиче, каквото си беше, да умее така да се справя съвсем самичко в този огромен нецивилизован щат. Но тя беше дъщеря на баща си, нали? Това, че майка й мразеше Тексас и го бе напуснала малко след като бе родила дъщеря на съпруга си, не означаваше, че и Ариел трябва да го мрази. Чувстваше се изненадващо добре на коня, докато яздеше през неравния терен на Централен Тексас, сякаш се беше родила на седлото.
Може би това се дължеше на нуждата й да докаже на всички, включително и на себе си, че е напълно способна сама да се оправя. Баща й сигурно бе смятал така, иначе нямаше да й остави ранчото си. Сигурно бе съзнавал, че авантюристичният й характер ще изисква тя да опита силите си въпреки категоричните възражения на майка й и ясно изказаното неодобрение на втория й баща.