След като вечеря с малко консервирани праскови, Ариел се настани до огъня, мечтателно загледана пред себе си. Не можеше да повярва колко лесно беше успяла да избяга от Джес Уайлдър. За щастие късметът не й беше изневерил и не беше изпадала в трудни положения, откакто напусна Форт Уърт, а не беше срещала и други пътници. Тексас не беше толкова див и опасен, както смятаха повечето хора. Чувстваше се доста уверена, когато реши да тръгне. Но разбра колко зле е екипирана, за да оцелее сама, когато трима ездачи изведнъж се появиха като че ли изневиделица в малкия й лагер. Застанаха близо до огъня и Ариел се уплаши, защото не ги беше чула да се приближават.
— Добър вечер, синко — каза единият от мъжете, смушквайки коня си да се приближи към мястото, където Ариел беше застанала като вкопана.
Тя ахна в безмълвен ужас, когато мъжът слезе от коня. Светлината от догарящия огън падна върху лицето му и тя веднага го позна. Мъжът от дилижанса, когото Джес беше нарекъл Барт Дилън. Същият, който беше убил брата на Джес!
— Какво има, да не си глътна езика?
Ръката на Ариел напипа револвера, затъкнат в колана й.
— Н-не, стреснахте ме, това е.
Наведе глава и снижи гласа си колкото можа. Усещаше, че ще е в безопасност само ако те я помислят за момче.
Другите мъже също слязоха от седлата и застанаха зад Дилън. Ариел едва не припадна, когато той я измери любопитно с очи. Инстинктивно нахлупи още повече шапката и наведе глава
— Не си ли малко млад, за да скиташ сам, а? Майка ти знае ли, че се мотаеш в прерията посред нощ?
Подигравателните му думи предизвикаха кикота на останалите двама.
— Нямам майка — Ариел се помъчи да говори като необразовано селско момче. — Тя умря и сега отивам при баща ми в Уейко.
Отговорът като че ли задоволи Дилън.
— Може ли да пийнем малко от това кафе? Подушихме го от мили.
Приближи се към огъня и си наля кафе от каната в чашата, от която Ариел беше пила преди малко. Отпи голяма глътка и подаде чашата на двамата си спътници, които довършиха кафето.
— Много хубаво кафе правиш, синко — похвали я Дилън.
— Благодаря, сър.
— Казвам се Дилън, Барт Дилън. Този тука е Пекос Пит, а другият приятел е Ганди.
— П-приятно ми е. — Ариел преглътна нервно, уплашена, че Дилън може да познае, че е пътувала заедно с него в дилижанса. Запита се какво ли се е случило с Тили Каулс, че не се вижда никаква. — Аз съм… Арт. Арт Лий — изрече набързо, когато разбра, че Дилън чака да чуе името й.
Дилън изведнъж я изгледа озадачено.
— Ти не си ли чувал за нас?
— Н-не. Трябва ли? Живеех в малка ферма в Северен Тексас, не съм ходил често в града.
— Няма значение, май е по-добре, че нищо не знаеш. Много благодарим за кафето, синко. Може един ден да ти се отплатим. Потърси ни, като пораснеш още малко, и ще ти намерим работа, ако не знаеш с какво да се захванеш.
— Май трябва много да закъсаме, че да опрем до попълнения като такъв младок — изсумтя презрително Пекос Пит.
— Ъхъ — потвърди Ганди. — Не ни трябват патета с жълто по устата.
— Ей, оставете момчето на мира — прекъсна ги Дилън. — Харесва ми. Иска се кураж за такъв хлапак да пътува сам. Хайде, момчета, давайте да вървим. Много езда ни чака, преди да стигнем границата. Можете да си заложите задниците, че вече никакви ловци на глави не ни се влачат по петите.
— Не мога да повярвам, че ще оставиш някой проклет ловец на глави да те накара да минеш границата — обади се с предизвикателство в гласа Пекос Пит.
— Не се впрягай толкова, Пекос, ще се върнем, когато нещата се уталожат. В Мексико не можеш да разчиташ на прилична плячка, а не смятам да им уча езика.
Ариел затаи дъх, гледайки как тримата мъже се качват на конете си и се отдалечават.
— Сбогом, синко — подвикна Дилън през рамо. — Не забравяй, потърси ме, ако имаш нужда от помощ.
Дори след като ги изгуби от поглед, тя не престана да трепери. Струваше й се невероятно, че не бяха открили пола й и се беше отървала без сексуално нападение. Ако Дилън я беше заварил на дневна светлина, може би нямаше да успее толкова лесно да го заблуди. Слава богу, че беше имала предвидливостта да купи по-широки дрехи, за да скрие всички признаци на женствеността си.
Вече не можеше и дума да става да заспи. Въпреки че беше горещо, тя трепереше, клекнала до огъня, като от време на време хвърляше в пламъците съчки и клонки, които беше събрала. Провери отново пистолета си и нарочно вдигна предпазителя, точно както й беше показал продавачът в магазина.
Нямаше представа колко време е седяла така, стискайки оръжието с вцепенени пръсти. Нощта беше тиха, звездите блещукаха над главата й, самотни светкавици прорязваха небето. Може би беше седяла с часове… или само минути бяха минали, откакто Дилън и приятелите му бяха изчезнали в нощта? Седеше, вгледана в тъмното, докато дланите й овлажняха, а ръцете й започнаха да треперят. Устата й беше суха, усещаше езика си надебелял. Чуваше дъха си като дрезгаво хриптене, отекващо подобно на гръмотевица в тишината на нощта. Ушите й ловяха и най-дребните шумове: шумоленето на вятъра в листата, далечният глас на сова, изпукването на клонче…