— Сигурно ме вземаш за глупак. Нищо не намерих вътре, само трупа на шериф Гор. Никаква пътна чанта, никаква дамска чантичка. И не само това. Гор не е умрял в инцидента. Бил е застрелян в гърба. Ти ли го направи?
Ариел преглътна, отправяйки към небето безмълвна молитва за душата на мъртвия шериф. Как да убеди този жесток ловец на глави, че е невинна?
— Не… не съм убила шерифа, разбира се. Казах ти, не съм Тили Каулс. Багажът ми трябва да е вътре в дилижанса. Потърси отново.
Джес пак пъхна глава вътре. Когато излезе след няколко минути, беше страшно намръщен.
— Дяволска жена — измърмори той. — Недей пак да ме лъжеш!
— Бяха там, кълна се! — извика Ариел разтреперана. — Ако не можеш да ги намериш, значи са ги откраднали мъжът и жената, които търсиш.
— Опитай пак, Тили, обяснението ти не издържа. Колко жалко, че Дилън не те е взел със себе си, когато се е изпарил, но аз ще го настигна. Няма значение колко време ще ми отнеме. Ще намеря копелето и ще го закарам на бесилката. Той уби единствения човек на света, към когото наистина бях привързан. Седни там на сянка. — И Джес махна към мескитовите храсти. — Имам малко работа.
— Какво ще правиш?
— Ще погреба мъртвите.
— Не ме оставяй така. Намери ключа и освободи ръцете ми.
— Не ти вярвам, жено. Докато си окована, няма да ме застреляш, докато погребвам шерифа, кочияша и пазача.
Ариел напрегна ума си, за да си припомни всички обидни думи, които знаеше. Но за съжаление те се бяха изпарили.
— Чакай! — извика тя. Джес се поколеба, но се обърна и я погледна. — Защо не ми вярваш?
Отчаяната нотка в гласа й едва не го размекна, но той се насили да си спомни, че това е жена, която живее от грабежи и убийства.
Изгледа я недоверчиво и извади от джоба си прегънат на четири, доста захабен лист хартия, внимателно го разгърна и го тикна под носа й.
— Виж сама. Рисунката не е много ясна, но описанието приляга съвсем точно.
Огънят, излъчващ се от сребристосивите му очи, я омагьосваше. Ариел бавно сведе поглед и се взря в афиша. Веднага забеляза, че снимката на Тили Каулс вероятно е правена от лош фотограф. Беше толкова мътна, че можеше да бъде която и да е жена… дори тя. Описанието обаче даваше подробни сведения за Тили Каулс. Дребна, метър и шейсет, с дълга черна коса и зелени очи.
— Не — прошепна Ариел объркана.
Описанието беше като нейното, но отговаряше на външността и на стотици други жени, включително тази, която се беше качила на дилижанса в Тексаркана.
— Доволна ли си, Тили?
— Ариел — натърти тя с тихо достойнство.
— Разбира се, колко съм глупав. Доволна ли си, Ариел?
— Това не съм аз.
— Сестра ти, може би? — подразни я Джес, но ъгълът на устата му се изви презрително.
Обърна й гръб.
— Господин Уайлдър, невинна съм. Направихте сериозна грешка.
— Сигурно. Сбърка и брат ми, като влезе в банката онзи ден, когато ти и Дилън решихте да я ограбите. Не си тръгвай, Тили — извика той подигравателно, — ще се върна да те взема.
И се отдалечи въпреки оскърбеното й ахване.
— Казвам се Ариел.
— Със сигурност си много упорита жена — подхвърли той през рамо.
— А ти си едно непоправимо копеле.
— Внимателно — предупреди я Джес. — Показваш си боята.
Ариел пъхтеше в безсилен гняв, докато Джес отново се пъхна в колата. След малко избута тялото на шерифа и го извлече настрани от дилижанса.
Намери телата на кочияша и пазача затиснати под обърнатия екипаж. Като размисли как може да е станал инцидентът, стигна до заключението, че левите колела вероятно са пропаднали в дълбокия коловоз, образувал се от неотдавнашните проливни дъждове, и затова колата се е подхлъзнала, а после се е преобърнала. Почуди се дали наистина някакви разбойници са преследвали дилижанса, както твърдеше Ариел, без да съзнава, че умът му вече е приел името, с което тя му се беше представила. Това със сигурност обясняваше как се е измъкнал Барт Дилън, но защо е изоставил Тили? Освен ако не е била припаднала и той не е искал да затруднява бягството си. А не можеше да не знае, че го преследват ловци на глави. И то отдавна. Може би не е искал да се навърта наоколо достатъчно дълго, за да го хване някой от тях.
Пазачът и кочияшът за съжаление не бяха имали късмет, тежката кола ги беше затиснала. Въпреки че Джес беше достатъчно силен, не можа да я отмести и да измъкне телата.
Ариел кипеше в тих, безсилен гняв, докато гледаше как Джес се опитва да помръдне дилижанса. Мускулите на бедрата и раменете му се издуваха от напрежение, породено от извънредно трудната му задача. Тя нарочно отмести поглед, внезапно смутена от начина, по който впитите му панталони очертаваха стегнатите полукълба на седалището му, щом се наведеше. Изглеждаше достатъчно силен, за да я смаже с една ръка, помисли Ариел и потисна внезапна тръпка.