— Тогава една целувка. Не искам много, нали?
Какво лошо може да има в една целувка, помисли си тя и вдигна лице към него.
Ако беше очаквала нежна целувка, се беше излъгала, защото в целувката на Джес нямаше нищо нежно. Това беше по-скоро диво нападение над сетивата й. Твърда, властна и така поглъщаща, че коленете на Ариел се подкосиха. Дишането се превърна в далечен спомен, докато езикът му разделяше устните й и устата му отнемаше въздуха от дробовете й. Целувката му стана още по-дива, ръцете му стиснаха седалището й, притиснаха я до него и между двамата не остана нищо освен дрехите. Тогава той намери гърдите й и дългите му пръсти започнаха да си играят с тях през тънкия плат на корсажа й.
Джес прекъсна целувката така внезапно, както беше започнала. Стресната, Ариел го погледна изумено, докато той докосваше нежно бузата й и се отделяше от нея.
— Не ме забравяй, малка дива котко. Знам, че аз никога няма да те забравя.
И избяга. Ръката на Ариел се вдигна към бузата й, усещането за допира му се вряза като изгарящ спомен, който навярно щеше да остане в нея до края на дните й.
На следващата сутрин Ариел стана рано след една безсънна нощ. Инстинктът я подтикваше да отиде при Джес, да му позволи още веднъж да се люби с нея. Но практичната й природа я предупреждаваше, че това ще бъде погрешен ход. В края на краищата практичността взе връх. Винаги ли житейските решения са толкова трудни?
Първата работа на Ариел беше да издири Джейсън Бърнс, адвоката на баща й. Чиновникът от хотела я упъти как да намери канцеларията му и тя тръгна натам малко след осем часа сутринта. Канцеларията на господин Бърнс беше на втория етаж над железарския магазин. Ариел изкачи развълнувана стълбите, обмисляйки какво ще каже на адвоката. Надяваше се да не е намерил купувач за ранчото и да не бъде особено разочарован, като му каже, че няма намерение да го продава.
Сутринта не видя нито следа от Джес, но не се и надяваше. Най-вероятно беше заминал, така че защо да се измъчва с мисли за този непоправим инат? По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, изсумтя тя в пристъп на самопрезрение.
Вече стигна горната площадка и съсредоточи вниманието си върху работата, която й предстоеше. Джес Уайлдър може би беше изгубен за нея, но ранчото напълно компенсираше загубата й, нали?
Канцеларията на адвоката беше заключена и Ариел предположи, че е дошла много рано. Докато не забеляза бележката, закрепена на врата. Адвокат Бърнс беше заминал извън града и щеше да се върне в Уейко чак в края на седмицата. По дяволите! Ама че късмет! Сега какво да прави? Ще отиде в ранчото, каза си тя. Беше нейно и имаше право да живее в своя собствен имот. Това й изглеждаше най-правилното.
След известно време Ариел напусна официално хотела, без да се учуди, че Джес се е погрижил за сметката й. Не се учуди и че той самият беше освободил стаята си рано тази сутрин. Намери коня си в конюшнята — още не беше дала име на горкото животно — и научи, че таксата за него също е платена. Отново Джес. Със сигурност се стараеше да направи всичко възможно, за да й се извини заради неприятностите, които й беше причинил, помисли тя, докато се качваше на коня, за да излезе от града.
Ариел нямаше нужда да пита накъде е ранчото „Лийланд“. Знаеше пътя наизуст. Писмата на баща й бяха пълни с най-различни сведения за ранчото, местонахождението му и всекидневните работи в него. Струваше й се, че би могла веднага да се нанесе и да подхване нещата оттам, където ги беше оставил баща й, без да губи нито минута. Сега, когато мислеше за това, виждаше, че писмата на баща й бяха изпълнили целта си. Бяха насадили в нея усещането за това, какво представлява всъщност Тексас, любовта към земята и гордостта относно всичко, което баща й беше направил. Сега тя знаеше, че Бък Лийланд беше подготвял единствената си дъщеря за момента, когато всичко, за което той беше работил, ще остане в нейните ръце. Ранчото беше нейното бъдеще, нейната сигурност, нейната независимост. Сега тя го виждаше съвсем ясно и благодари на бога, че баща й също го е видял.
Ариел тръгна на юг покрай река Брасос, спомняйки си напътствията на баща си, сякаш писмата му бяха пред нея. Макар че беше напуснала Тексас много малка, тя все пак си спомняше моменти от щастливия живот, на който се беше радвала в ранчото с баща си и майка си. Тогава животът беше прост, докато един ден майка й не беше решила, че повече не може да понася изолацията на живота в ранчото и не беше заминала. Тъй като нямаше избор, Ариел беше отведена в далеч по-оживената атмосфера на Сейнт Луи. Но никога не беше забравила баща си или щастието, което беше изживяла в Тексас.