Дългият прашен път, който се отклоняваше от реката, не биеше на очи, но Ариел веднага позна, че това е пътят, който водеше до къщата в ранчото. Последните няколко мили беше изминала на своя собствена земя. Огледа се наоколо с нещо като благоговение. Всяко дърво, всеки лист от сивата остра трева, всеки кладенец — всичко това й принадлежеше. В далечината виждаше крави, търсещи крехки стръкчета трева, наглеждани от мъже на коне, които тя предположи, че са работниците, наети от баща й.
Това я учуди. Тя предполагаше, че каубоите са си заминали след смъртта на баща и. Как им плащат? Хрумна й, че в завещанието си баща й сигурно се е погрижил за всички тези подробности и е оставил на адвоката си грижата да плаща на работниците в имението. Явно всичко вървеше гладко и нямаше да й бъде трудно да поеме юздите на управлението в подобна добре организирана дейност.
Ариел спря, преди да мине през вратата и под табелата, която се извисяваше над пътеката, водеща към двора. РАНЧО „ЛИЙЛАНД“. Усети думите като мед на езика си и им се наслади докрай, преди да продължи. След няколко минути вълнението, че си е отново у дома, я подтикна да мине през вратата и да влезе в двора. Очите й се стрелкаха навсякъде, наслаждавайки се на гледката, запомняйки всичко видяно.
Оборът изглеждаше нов. Дали баща й е наредил да го построят малко преди смъртта си? Тя се изненада, че не може да си спомни той да е споменавал такова нещо в писмата си. Оградата около двора изглеждаше в добро състояние, тя видя места, които очевидно бяха наскоро поправени. В корала имаше няколко едри коня и други, много по-чистокръвни. Ариел хареса всичко видяно и реши, че трябва да похвали адвоката Бърнс, когато се срещнат. Оставяйки най-хубавото за накрая, тя тръгна да разгледа къщата.
Направена изцяло от греди, къщата беше на два етажа, с веранда отпред, която опасваше цялата къща. Беше удобна постройка, направена за живеене, без никакви самоцелни украси, като в къщите на Изток, удобна и приятна в простотата си. Ариел не можеше да разбере защо майка й не я харесваше.
Всички работници явно бяха заети някъде другаде, защото никой не се показа, за да я посрещне, когато тя слезе от коня и омота юздите около перилата на верандата. Забеляза оседлан кон близо до корала и се запита дали това не е конят на Розали, икономката на баща й. Ако Розали беше още тук, разбира се. Доколкото знаеше, мексиканката, за която й беше писал баща й, вече трябваше да е напуснала къщата.
Краката й се подкосиха, когато наближи входната врата. Беше преживяла толкова много, докато стигне тук, че това й се стори като краят на един лош сън. С изключение на Джес Уайлдър. Той не беше сън. Невероятен и внушителен, този мъж се беше втурнал в живота й като ураган и беше излязъл също толкова бързо от него, оставяйки след себе си разтапящия спомен за своята страст.
Вратата се отвори под лекия й натиск. Стори й се странно, че я намира незаключена, но предположи, че икономката още е тук. В мига, когато влезе, Ариел почувства, че наистина си е дошла у дома. Вратата водеше към малко преддверие и след това направо в дневната. Голяма и удобна, с мебели в селски стил и тапети, които отговаряха на вкуса на баща й и бяха приятни за Ариел. Креслата и диванът бяха направени за едър човек, без съмнение ценител на удобството, и бяха разположени около огромна каменна камина, която заемаше цялата стена. Всичко изглеждаше чисто и подредено, сякаш я очакваха.
Потопена в сладки спомени, тя обходи стаята, вземаше предмети, които си спомняше от детските си дни, поглеждаше други, които мислеше, че може би са означавали нещо за баща и. На една от масичките имаше нейна детска снимка и Ариел съжали, че не му беше дала по-нова, с която да я замени. Детето на снимката беше дребно, с тъмна коса и й се усмихваше със същата физиономия, която тя виждаше всеки път, щом се погледнеше в огледалото.
— Коя сте вие? Какво правите тук?
Стресната, Ариел се извърна рязко. Беше толкова потънала в детските си спомени, че не беше чула как някой е влязъл в стаята. Успокои се донякъде, като видя, че към нея се беше обърнала една красива руса млада жена. Със сигурност не беше икономката мексиканка.
— По-скоро вие коя сте? — отвърна Ариел.
— Аз съм Труди Уолтьрс. Брат ми е собственикът на тази къща. Дойдох да избера нещата, които може би ще задържим от мебелировката, преди да дадем къщата под наем.