— Да я дадете под наем? — повтори смаяна Ариел.
— Нямаме нужда от къщата, а Кърк казва, че можем да я дадем под наем и да спечелим от това. Нашата е още по-голяма от тази. Бък Лийланд не беше особено екстравагантен.
— Познавали сте Бък Лийланд?
— Разбира се, той ни беше съсед. Нашата ферма е оттатък пътя. — Изведнъж Труди осъзна, че се е разприказвала, и запита: — Да наемете къщата ли сте дошли? В града ли чухте, че се дава под наем?
— Сигурна ли сте, че брат ви е купил ранчото? — запита остро Ариел.
— Разбира се. Сделката е почти приключена — изпъчи се Труди. — Документите са пратени в Сейнт Луи да ги подпише госпожица Лийланд. Тя явно няма фермерски наклонности и е обявила ранчото за продан. Кърк естествено се хвана за тази възможност. Това е добра земя и цената беше добра.
Ариел се вгледа в Труди, изведнъж загубила дар слово. Виждаше пред себе си висока, стройна жена, приблизително на нейна възраст, с очи, сини като камбанки, и коса по-скоро сребриста, отколкото руса. Беше навила плитките около главата си като корона. Изглеждаше студена, царствена и красива. Пред нея Ариел се почувства дребна и недодялана, облякла дрехи, които мъкнеше от седмици в дисагите си.
Накрая тя реши да сложи край на всичко това. Не харесваше високомерната Труди Уолтърс и особено собственическия й вид, когато говореше за къщата.
— Аз съм Ариел Лийланд. Това е моята къща и моята земя. Страхувам се, че брат ви много ще се разочарова, защото смятам да задържа ранчото.
— Какво? Но… това е невъзможно! Джейсън каза, че сделката е приключена. Беше необходим само вашият подпис. Защо го правите? Казаха ни, че не се интересувате от земята.
— Казали са ви го майка ми и вторият ми баща. Никога не съм искала да продавам ранчото. Дойдох да обясня какво искам, веднъж завинаги.
Слава богу, че беше пристигнала навреме, за да попречи на майка си да вземе нещата в свои ръце и да подпише документите без нейно знание. Това със сигурност щеше да усложни положението.
— Не можете да го направите! — заяви Труди. — Почакайте Кърк да разбере. И Джейсън.
— Джейсън. Предполагам, че говорите за адвокат Джейсън Бърнс.
— Да. Той хвърли много усилия в тази сделка. Това развитие никак няма да му хареса.
— Ще обясня всичко на господин Бърнс.
— Слава богу, дойдохте! Точно навреме.
— Това не те засяга, Розали — обърна се Труди към мексиканката, която току-що се беше появила на вратата.
Беше дребна и тъмнокоса, с щедри извивки и красиви черни очи, с дръпнати нагоре външни краища. Беше много приятна, около четиридесетгодишна, със сребърни нишки в гарваново-черната й коса. Розали. Икономката на баща й. В писмата си той често споменаваше за нея с много добро чувство, но Ариел си я беше представяла по-стара и не така привлекателна.
— Знаете ли коя съм? — запита Ариел, когато Розали я погледна с приятелско чувство.
— Разбира се — Мексиканката говореше с едва доловим акцент, но думите й бяха съвсем разбираеми. — Вие сте сеньорита Лийланд, дъщерята на Бък. Молех се на Дева Мария да промените решението си и да не продавате земята, която баща ви толкова обичаше. Той искаше вие да живеете тук.
Ариел отбеляза как Розали спомена баща й. Нарече го Бък, а не господин Лийланд.
— Как ме познахте така изведнъж? — запита тя.
Тъмните очи на Розали се стрелнаха към снимката на масата.
— Не сте се променили много. Освен това Бък толкова често говореше за вас, че сякаш вече ви познавах. Добре дошла, сеньорита Лийланд, добре дошла в Тексас.
— Достатъчно, Розали, продължавай да опаковаш — намеси се строго Труди.
Тя беше смутена от развоя на събитията, но беше решена да не се предава. Докато Джейсън Бърнс не кажеше нещо друго, малката госпожица Лийланд си пъхаше носа където не й беше мястото.
Розали погледна към Ариел за потвърждение.
— Ти напускаш ли, Розали? — запита невинно Ариел.
— Да, сеньорита. Уволнена съм.
— Уволнена ли? От кого?
— От сеньорита Уолтърс.
— Ти ли отговаряше за реда тук след смъртта на баща ми? Това е чудесно.
— Да — отвърна плахо Розали. — Това беше най-малкото, което можех да направя. Тук беше моят дом… много, много години.
— Къде ще отидеш?
Розали погледна обвинително към Труди.
— Семейство Уолтърс ми предложиха работа.
— Искаш ли да напуснеш?
— Вижте, госпожице Лийланд, това не е ваша работа.
— Това е точно моя работа — възрази Ариел. — Розали е служила при баща ми много дълго време. Сигурна съм, че той би искал някой да се погрижи за нея. — И тя отново се обърна към икономката. — Искаш ли да напуснеш, Розали?
— О, не. Не бих искала, сеньорита Лийланд.