— Тогава можеш да останеш. Ще ми трябва икономка. Смятам да посветя времето си на управлението на ранчото и няма да имам време за домакинстване и готвене.
— На Кърк това няма да му хареса — измърмори Труди. — Той е свикнал да му се подчиняват.
— Брат ви няма власт над моята къща или моя имот — отвърна Ариел с възможно най-любезен тон. Искаше по-скоро да се отърве от Труди Уолтърс и да заживее в собствения си дом. — Ще се радвам да поговоря с него, след като си почина от дългото пътуване. Ние сме съседи, в края на краищата, и съм сигурна, че той ще ме разбере, когато му обясня как стоят нещата.
Труди прекрасно разбра, че я отпращат. Не беше свикнала да й се говори по този начин, особено от страна на жена, която изглеждаше по-скоро като някаква хлапачка, отколкото почтена госпожица от Сейнт Луи. Щеше да си иде, добре, но Ариел Лийланд пак щеше да си има работа с нея. Тя беше сигурна, че Кърк няма да остави нещата така. Той искаше ранчото, искаше го ужасно много и щеше да направи всичко, за да убеди Ариел Лийланд да си иде в Сейнт Луи, където й беше мястото.
10
Радвам се, че дойдохте, сеньорита Лийланд — каза Розали, когато Труди си тръгна. — Не харесвам семейство Уолтърс. И на баща ви не би му харесало те да вземат земята му. Кърк Уолтърс много пъти се опитваше да я купи, но баща ви не даваше и дума да се издума за продаване.
— Защо Кърк Уолтърс ще иска тази земя? — запита заинтригувана Ариел.
— Не съм сигурна, но подозирам, че е заради водата.
— Водата ли?
— Да. Нали разбирате, Реката. Имотът на сеньор Уолтърс няма излаз на река Брасос.
Ариел помисли над това и реши, че причината е достатъчно основателна. Но точно сега не даваше и пукната пара за семейство Уолтърс. По-важно беше да се запознае със собствения си дом.
— Къде е багажът ви, сеньорита Лийланд? — запита Розали. — Ще подредя дрехите ви, докато се къпете.
— Нямам багаж, Розали. Дълга история, но достатъчно е да кажа, че пътуването не беше лесно. Трябваше да пристигна много по-рано, но се наложи шерифът да ме задържи.
— Шерифът ли, сеньорита? — окръгли учудено очи Розали.
— Ще ти разкажа по-късно. Точно сега много бих искала да се изкъпя. И да хапна нещо леко. Нямах време да закуся тази сутрин. — И нямах пари, добави тя мислено. — Моля те, наричай ме Ариел. Знам, че баща ми имаше добро мнение за тебе, и бих искала да станем приятелки.
— Да, Ариел, и аз искам. Но трябва да ти измислим някакви дрехи.
— Нямам пари в брой у себе си, а господин Бърнс ще се върне чак след няколко дни и едва тогава ще освободи парите на баща ми в банката.
— Няма значение, собствениците на магазините ще се радват да отпуснат кредит на дъщерята на Бък Лийланд. Много го уважаваха в Уейко. Утре ще отидем до града и ще попълним гардероба ти. Трябва да купим и храна, да заредим килера. Не ми беше позволено да купувам нищо след смъртта на Бък.
Тя се задави на последните думи, гласът й прозвуча тъжно и далечно.
Какво са означавали един за друг баща й и Розали, запита се Ариел, заинтригувана от възможностите. Отговорите обаче трябваше да почакат по-подходящ момент.
Ваната беше чудесна и Ариел остана в нея чак докато водата не започна да изстива. После изми косата си и се отпусна назад, облегнала глава на ръба на ваната. Толкова много неща й харесаха още от първия ден в ранчото, но нищо не беше по-красиво от стаята, която Розали я увери, че е нейната. Това беше стая, която баща й беше приготвил дълго преди някой да знаеше, че тя ще дойде в Тексас. Обзаведена в любимите й цветове, синьо и прасковено, явно лично за нея. Нежни прасковени тонове по стените, дебел син килим, снежнобели завеси. Леглото беше голямо и меко, покрито с кувертюра в преобладаващо синьо. Явно баща й беше мислил за идването й и беше подредил стаята като за нея. Това накара Ариел да осъзнае колко много я е обичал и колко е хубаво, че е решила да дойде в Тексас въпреки препятствията. Знаеше, че може да разчита на Розали за помощ, и с нервно нетърпение очакваше срещата с работниците, за да им каже, че тя е новата собственичка тук. Ариел знаеше, че на някои може би това няма да им хареса, но се надяваше по-голямата част от тях да решат да останат. Розали й беше казала, че управителят се казва Лу Пайк, и тя смяташе да поговори първо с него, за да види как се отнася той към намерението й да задържи ранчото.
Розали беше превъзходна готвачка и Ариел се нахвърли лакомо на храната. С изключение на снощната вечеря с Джес в хотела не се беше хранила както трябва в последните седмици. Веднага разбра, че Розали няма да готви скучно и еднообразно, и за да й покаже одобрението си, омете всичко в чинията.