— Толкова важен ли е за тебе имотът на Лийланд? — запита ядно Труди.
— По дяволите, знаеш, че е така. Ще направя всичко, за да го имам. Ужасно се дразнех всеки път, когато се налагаше да искам позволение да прекарам добитъка през земите на Лийланд, за да стигна до реката. Всяко лято, когато кладенците ми пресъхваха, трябваше или да искам позволение да откарам стадата до река Брасос, или да ги оставя да изпукат от жажда. Зарадвах се, когато научих, че наследницата на Лийланд не иска да има нищо общо с фермерството. Тогава тая малка кучка се появи изневиделица и съсипа всичко.
— Няма ли друг начин да получиш каквото искаш? Бракът е толкова… окончателен. Не искам да се жениш.
— Може би бракът е окончателен, но…
Той не довърши, но по лицето на сестра му се появи усмивка. Тя идеално разбираше хитрия си брат.
— Заради тебе ще се опитам да се спогаждам с Ариел… — Тя нацупи устни. — Поне за известно време. Не смятам да живея цял живот с тебе.
— Ако мислиш за брак, по-добре засега го забрави. Не съм готов да те пусна да си идеш.
— Един ден ще дойде мъжът за мене — каза замечтано Труди.
— Не съм сигурен, сестричке — изкриви насмешливо уста Кърк. — Много съм те разглезил, че да те вземе друг мъж. Ти си толкова взискателна.
Труди изсумтя недоволно и се обърна.
— Ако смяташ да се жениш за Ариел Лийланд, бих казала, че не си достатъчно взискателен.
Ариел се срещна с повечето работници още на следващия ден. На Изток каубоите имаха героичната репутация на добри ездачи и изкусни стрелци. Но както скоро й стана ясно, групата млади мъже, които работеха за нея, бяха отрупани с работа наемници, с опърлени от прерийното слънце глави, които яздеха безкрайно дълги мили в дъжд, вятър и сняг, за да поправят огради и да наглеждат добитъка.
В ранчото „Лийланд“ работеха десет каубои и след две седмици Ариел вече ги познаваше по име. Харесваше някои повече, други по-малко, но всички бяха неизменно учтиви. Когато изкажеше желанието си да научи нещо, те проявяваха безкрайно търпение и обясняваха всичко, за което ги попиташе. Една седмица мина толкова бързо, че Ариел се учуди, когато Розали й предложи да отидат в града. Адвокат Бърнс сигурно се беше върнал и тя вече не можеше да отлага попълването на гардероба си.
Заминаха с фургона. Розали караше, а един от каубоите, Уилис, дойде да помага за товаренето на храните. Денят беше хубав, но особено горещ, и умът на Ариел се зарея безцелно, докато тя седеше мирно и тихо до Розали. Беше се опитала да не мисли за Джес в изминалите няколко дни. И в действителност беше толкова заета, че не можеше да му отдели нещо повече от мимолетна мисъл. Освен през нощта. Уморена от работите през деня, от непрекъснатото правене на неща, които никога досега не беше вършила, в леглото й се появяваше Джес. Не в плът и кръв, а в спомена за това, което беше изпитвала в прегръдките му. Някои нощи той дори се любеше с нея, а живото й въображение възсъздаваше всяка неземна милувка, всяка въздишка и стон. Той я навестяваше толкова често в нощите напоследък, че Ариел започна да се пита дали ще трябва винаги да зависи от сънищата, за да намира насладата, която Джес й беше донесъл.
— Как се казва той?
— Какво? — изчерви се виновно Ариел. Нима Розали можеше да чете мислите й?
— Така, както въздишаш, това може да означава само едно. Никога не си споменавала за някой специален мъж, който да си оставила в Сейнт Луи.
— Няма никакъв специален мъж в Сейнт Луи.
— Но все някъде го има — настоя Розали. — Понякога изглеждаш толкова замислена, че се питам за какво ли си мислиш.
— Можеше да има такъв мъж — призна Ариел, — ако в ума му нямаше по-важни неща от мене. И ако не беше най-арогантният, най-дразнещият и най-твърдоглавият мъж, когото съм срещала.
Розали се усмихна дискретно.
— Не мисля, че този мъж може да е в Сейнт Луи.
— Права си — потвърди Ариел, отказвайки да изрече и дума повече относно Джес Уайлдър.
— Само текеасец може да бъде всичко това, което описа. Не си от дълго време в Тексас, сеньорита — подмигна Розали, любопитна кой ли е този мъж, който така е пленил въображението на Ариел.
— Достатъчно дълго.
— Може би нещата с тебе и този специален мъж ще се уредят.
— Вече го забравих, Розали. — излъга Ариел. — Ранчото е бъдещето ми. Не ми трябва мъж, за да бъде животът ми пълен.
— Да, Ариел — съгласи се привидно Розали.
Но се съмняваше, че Ариел окончателно се е разделила с този „специален“ мъж. Беше склонна да се обзаложи, че и той не я е забравил. Кой мъж би могъл да забрави невероятната дъщеря на Бък?