— Благодаря ви, господин Бърнс. Татко е избрал добър адвокат. — И тя му подаде ръка.
Джейсън Бърнс пое тънката ръка на Ариел и помисли, че никога не е срещал такова вълшебно създание. Но не можа да потисне една тръпка на страх за бъдещето й. Тя беше жена, сама, уязвима и не знаеше докъде може да стигне Кърк Уолтърс в желанието си да получи ранчото. Дори той самият не го знаеше. Кърк не беше изрекъл и една заплашителна дума, но в ума на Бърнс не беше останало никакво съмнение, че по един или друг начин ранчото „Лийланд“ щеше да стане негово.
11
За Ариел следващите дни бяха дълга и изтощителни. Тя хвърляше много сили, за да научи всичко, което трябваше да знае за ранчото, за колкото може по-малко време. Удобно облечена в каубойски панталони или кожена пола-панталон заради дългите часове, прекарвани на седлото, тя обикновено можеше да бъде намерена някъде из безкрайните акри да наблюдава как работниците вършат работата си. Странно, но каубоите като че ли нямаха нищо против въпросите й и не се мръщеха на присъствието й. Тя се научи как да жигосва телета, как да връзва възли и къде да търси заблудили се животни. Наистина, имаше някои неща, които предпочиташе да остави на работниците си, като например кастрирането на младите бичета.
Освен тези си задължения, тя прекарваше много време и над счетоводните книги, които адвокат Бърнс й беше предал. Всекидневното отиване в малката канцелария на Бък Лийланд се беше превърнало в ритуал. Понякога оставаше там толкова до късно, че Розали насила я изтикваше към леглото. През този първи месец тя научи толкова много, че понякога главата й се замайваше от цялото познание, което беше натрупала в нея.
Кърк Уолтърс беше чест посетител, за голямо неудоволствие на Розали. Той щедро предложи на Ариел своите познания и съвети в областта на фермерството, които в повечето случаи се оказваха доста полезни. Скоро Ариел започна да смята красивия фермер за най-добър приятел. Един ден Кърк дойде с писмо от майка й. Беше ходил до града по работа и беше взел своята поща и нейната.
Ариел се извини и започна да чете писмото. След няколко минути се намръщи, сложи го обратно в плика и го пъхна в джоба си. Кърк изгаряше от любопитство.
— Лоши новини ли има?
— Всъщност не — отговори Ариел, все още намръщена. — Макар майка ми да знае, че съм твърдо решила да поддържам ранчото, настоява да се върна в Сейнт Луи. Заплашва, че ще прати някого да ме прибере. Но няма да стане. Скоро ще навърша двадесет и една. Ако успея да издържа дотогава, тя няма да може да ми казва какво да правя.
— Все така твърдо ли сте решили да останете в Тексас? — запита Кърк, раздразнен от упорството на Ариел.
— Да. Тук ми харесва. Татко знаеше, че ще ми хареса; затова ми е оставил ранчото.
— Казвате го сега, защото всичко като че ли върви по вашему. Няма инциденти, нищо лошо не се е случило, никой не оспорва нарежданията ви.
— И нищо такова няма да се случи — натърти Ариел. — Всеки ден научавам нови неща, добивам повече опит. Скоро ще мога да се занимавам с всичко в ранчото.
— Вие сте забележителна жена, Ариел Лийланд — каза той. Странно, но говореше напълно сериозно. Не че това щеше да го възпре да изтръгне ранчото от ръцете й, дори ако се наложеше да се ожени за нея, за да го стори.
Ариел още не можеше да се принуди да хареса Труди Уолтърс. Смяташе това момиче за суетно и самовлюбено. Една приятелка на нейна възраст би й се отразила добре, но за съжаление Труди не беше човек, чието приятелство би искала да спечели. В редките случаи, когато тя придружаваше брат си при гостуванията му в ранчото „Лийланд“, Ариел се държеше любезно, но хладно и предпазливо. Мислеше, че Труди може да научи много нещо от брат си в такива области като очарователното държание.
Един ден през август Кърк дойде сам и покани Ариел на пикник. Отначало тя отказа, изброявайки всички задължения, които имаше за този ден и за следващия, и за другите след него. Но той беше толкова настоятелен, събуждайки интереса й с описанието на идеалното място, което имаше предвид, че в края на краищата тя се съгласи да го придружи. Господ й беше свидетел, би могла да си даде един ден почивка. Пикникът беше определен за следващия ден. Кърк трябваше да я вземе в десет часа сутринта и да донесе храната. Плановете му звучаха така интригуващо, че Ариел започна с нетърпение да очаква излета. Кърк беше приятен компаньон, изглеждаше наистина привързан към нея и нямаше да приеме „не“ за отговор.