Всъщност говоренето беше последното нещо, занимаващо ума на Джес Уайлдър.
Ариел остана на верандата дълго след обичайното време за лягане. Беше гореща нощ, прекалено гореща за сън, прекалено гореща за септември. Розали вече си беше легнала, също както и Труди. Ариел не можа да погледне към Труди по време на вечерята. Все виждаше тази малка кучка в ръцете на Джес, мислеше какво ли е станало в конюшнята, след като тя беше избягала оттам. Господи, колко го мразеше!
Накрая комарите я накараха да се прибере в къщата. След като запали лампата, тя се качи по стълбите и влезе в стаята си. Не беше много по-хладно, но поне на прозореца имаше мрежа, която да пази от досадните насекоми. Тя сложи лампата на нощното шкафче и започна да се съблича. Когато сгъна грижливо всичките си дрехи, посегна за нощницата. Розали винаги я оставяше в долния край на леглото. Не я намери.
— Това ли търсиш, скъпа? — запита един познат глас.
13
Джес беше застанал в ъгъла, скрит в сенките. Беше влязъл доста по-рано, докато Ариел все още седеше отвън. Седмици наред не беше успявал да остане дори една минута насаме с нея и този път беше решен да поговори с нея, без да ги прекъсват, без Труди или Розали да нарушат интимността им. Търпението му беше възнаградено, когато Ариел най-накрая влезе в стаята си и започна да се съблича, за да си легне. Не беше имал точно такова намерение, но като я гледаше как съблича един след друг слоевете дрехи, усети странно замайване. Едва когато всеки инч от разкошната и кожа блесна като злато под смътната светлина на лампата, той издаде присъствието си. И то с огромна неохота. Можеше да я гледа така цяла вечност и никога да не се умори от гледката.
Ариел ахна и се извърна рязко, смаяна, че вижда Джес толкова близо до себе си да й подава нощницата.
— Джес Уайлдър! Как смееш да се промъкваш в спалнята ми? — Грабна нощницата от ръцете му и я разпери пред себе си като щит. — Какво правиш тук?
— Искам да говоря с тебе.
— Ще говорим утре. Сега излез.
— По дяволите, Ариел, никога няма момент, когато да можем да поговорим насаме, без някой да ни попречи. Сега съм тук, така че защо просто не изслушаш каквото имам да ти кажа?
— Спалнята на една дама не е място за разговори — натърти Ариел.
Очите на Джес попиваха жадно гледката на оскъдно прикритите й извивки, загатнати зад нощницата, която тя бе притиснала до гърдите си.
— Не мога да измисля по-добро място.
Гласът му беше нисък и така изпълнен с копнеж, че Ариел усети как коленете й омекват.
— Можеш да забравиш какво си измислил — каза тя със стегнато гърло. — Ако ти трябва жена, сигурна съм, че Труди с радост ще ти угоди. Какъв мъж си ти? След онова търкаляне в сеното днес следобед би трябвало да си задоволен.
— Ревнуваш ли? — изрече меко Джес.
— Да ревнувам? Тебе от Труди? Не ме интересува какво правиш с тая малка кучка, стига да не занемаряваш работата си!
Джес пристъпи бавно напред, после още веднъж. Ариел отстъпи назад, докато коленете й не опряха в рамката на леглото.
— Добре, по дяволите, говори — изрече тя, — но нека първо да си облека нощницата.
— Хубаво, давай.
Ариел се обърна бавно.
— Обърни се с гръб.
Вместо да я дразни, Джес предпочете да се подчини.
— Казвай каквото имаш да казваш и излизай оттук, преди някой да те е чул.
Джес възприе това като сигнал, че тя вече е прилично облечена в дългата си, развяваща се нощница. Обърна се и остро пое дъх. Лампата стоеше зад Ариел и ясно очертаваше всяка вълшебна извивка под тънката материя. Джес трябваше да принуди очите си да се откъснат от тъмния триъгълник между бедра та й, а това му струваше доста усилия.
— Е, какво толкова важно има, че не може да чака до утре?
Джес като че ли не можеше да диша. Когато проговори, думите му прозвучаха като задавено хълцане.
— Най-напред нека ти обясня за Труди.
— Нищо не искам да чувам — отвърна рязко Ариел.
— Но все пак ще чуеш. Знам какво видя в обора днес следобед, но това не е така.