— Бък беше щедър — прекъсна я Розали. — Остави ми достатъчно, за да живея добре до края на дните си. Останах тук, защото това е единственият дом, който съм имала в продължение на много години, и исках да се запозная с дъщеря му.
Радвам се, че остана — изрече искрено Ариел.
След този разговор между Ариел и Розали се установи нова близост, но това ни най-малко не смекчаваше самотата на Ариел и копнежа й по Джес. Изтече една седмица от заминаването му, когато един ден адвокатът Бърнс дойде съвсем ненадейно.
— Господин Бърнс, колко се радвам, че ви виждам — посрещна го приветливо Ариел. — Тъкмо се готвех след един-два дни да дойда в града да ви посетя. Трябва ми финансов съвет. Надявам се да мога да купя чистокръвни коне, за да заменя онези, които изгоряха в пожара, и исках да знам дали мога да си позволя тази покупка, както и да построя наново конюшнята.
— Ще имате достатъчно пари и за двете неща, скъпа — усмихна се Бърнс. — Всички тези инциденти, от които пострадахте, са наистина достойни за съжаление, но след като мъжът, който ги предизвика, е мъртъв, сигурен съм, че нищо непредвидено няма да се случи. Колко жалко, че той умря, преди да разберем защо е постъпил така.
Целият град беше разбрал за катастрофалните случки в ранчото „Лийланд“. Трудно беше да се запази в тайна подобно нещо. Когато работниците отидеха в града в събота вечер, разговаряха помежду си за събитията във фермите, където работеха. Скоро това престана да бъде тайна.
— Всичко вече отмина — каза Ариел с по-голяма увереност, отколкото чувстваше. — Явно този човек не е бил с всичкия си.
— Да, но има и още нещо, за което искам да поговоря с вас. Отнася се до Кърк Уолтърс.
Ариел стисна устни. Кърк Уолтърс беше последният човек, за когото би искала да говори. И каза това на Бърнс.
— Не знам какво се е случило между двама ви, скъпа, но той искрено се разкайва. Помоли ме да дойда тук и да говоря от негово име. Съжалявам и ви моли за прошка. Иска отново да бъдете приятели.
— Това е невъзможно — отвърна студено Ариел. — Не искам да имам нищо общо с Кърк Уолтърс или с приятелството му.
След като Джес замина, Кърк се беше опитал да се види с Ариел, но работниците, спазвайки получените заповеди, го бяха отпратили обратно още щом стъпи на територията на ранчото „Лийланд“. Кърк побесня и потърси помощта на адвоката, за да усмири гнева на Ариел.
— Кърк ви беше добър приятел. Не позволявайте на едно дребно недоразумение да застава помежду ви.
— Дребно недоразумение ли! — изфуча Ариел. — Така ли му казва той? Този човек се опита да ме изнасили!
— Аз… не, не мога да повярвам — заекна Бърнс, не искайки да приеме, че Кърк Уолтърс може да се опита да направи такова грозно нещо. — Може би съдите твърде прибързано и би трябвало да помислите над това, в което току-що обвинихте Уолтърс.
— Знам какво говоря, господин Бърнс — беше непреклонният отговор на Ариел. Нима Кърк е заблудил всички, запита се тя. Нима никой от познатите му не знае какъв е той всъщност? — Моля ви, кажете от мое име на господин Уолтърс, че отказвам да се срещна с него или да му позволя достъп до земята си. Има ли нещо друго, което бихте искали да обсъдим?
Джейсън Бърнс си тръгна след малко. Не знаеше дали да вярва на Ариел, но отдавна познаваше Кърк Уолтърс. Наистина, този човек можеше да бъде корав и безскрупулен, но адвокатът никога не беше чувал той да е злоупотребил с жена.
Тази година зимата беше мека. В края на ноември дойде кратък период на големи студове и снеговалежи, а след това в началото на декември времето се затопли. Всички в ранчото „Лийланд“ се зарадваха с изключение на собственичката. Ариел като че ли не можеше да се отърве от ужасното униние, в което беше изпаднала след заминаването на Джес. Апетитът й намаля, стройната й фигура направо измършавя. Въпреки упреците на Розали и изкусителните ястия на масата й Ариел не проявяваше особено желание да се храни. Дори самата миризма на храната, която Розали се опитваше да я накара да изяде, предизвикваше пристъпи на повдигане у нея.
Когато времето се задържа топло, тя започна да излиза всеки ден на езда, надявайки се да разсее копнежа си по Джес из обширните акри на имението си. Но дори ранчото и всичко, което беше постигнала дотук, не можеше да я развесели. Розали беше извън себе си от притеснение и наистина се страхуваше за здравето на Ариел. Един ден се случи нещо, което повдигна угасналия и дух. Не само я извади от необичайната й мрачност, но и я вбеси — достатъчно, за да се бори за това, което й принадлежеше.