— Влизай — каза Тили и огледа коридора, за да се увери, че никой не ги е видял.
— Уверих се, че никой не ме е проследил — каза Дилън, вмъквайки се в стаята.
— Не можеш да си представиш колко навреме идваш. Тук нещата се развиват страшно бързо.
— Какви неща? — запита остро Дилън. — Да не би адвокатът да е заподозрял нещо?
— Не, не. Ариел получила писмо, че някой от Сейнт Луи пътувал за насам. Това ще ни създаде неприятности.
Поток ругатни изригна от устата на Дилън.
— Мамка му, точно когато работата тръгна както трябваше. Парите от банката в Сан Антонио почти свършиха, а разчитах на тая далавера да ни донесе прилична печалба. Като деля с Пекос Пит и Ганди, нещата стават доста заплетени.
— Прати ги по дяволите, вече не ни трябват.
— Не, ще ми свършат още работа. Ще стане по-лесно щом продадем ранчото. Как се спогаждаш с оня Уолтърс?
— Почти го убедих. Няма да е трудно да го накараме да купи ранчото срещу писмен договор. Каза ми, че семейството на тая Лийланд искало да си я прибере у дома в Сейнт Луи, обаче тя не искала да мърда от Тексас. Хрумна ми нещо. Ами ако Ариел изчезне, преди да дойде настойникът й? Всички ще си помислят, че е избягала, защото се е уплашила да не я разпознаят като Тили Каулс. Дори адвокатът ще трябва да се съгласи, че аз съм Ариел Лийланд. Мога да продам ранчото на Уолтърс и да духна, преди някой да се е усетил.
— Няма ли да заподозрат нещо, ако и ти изчезнеш?
— Ще помислят, че Ариел е заминала, защото не иска да се връща в Сейнт Луи. И разбира се, ще мислят, че аз съм Ариел.
Широка усмивка се изписа по лицето на Дилън.
— Това е по-лесно, отколкото да ограбваш банки или дилижанси.
— Оставям на тебе да измислиш подробно как точно ще изчезне Ариел. Трябва да стане най-много след два дни. Нямаме време.
— Остави това на мене, Тили, никой няма да чуе и види Ариел Лийланд, след като сложа ръка върху нея.
— По-добре си дръж ръцете далече от нея, чуваш ли, Барт? Убий я, но не прави нищо друго. Знаеш какво искам да кажа. Ти си мой мъж и не искам да спиш с други жени.
— О, Тили, не бих направил подобно нещо.
— Гледай наистина да е така. Къде ще се срещнем, след като замина оттук с парите?
Дилън се замисли за няколко минути.
— Ще те чакам в скривалището ни южно от Сан Антонио. Не съм го използвал известно време и никой няма да помисли да ни търси там. Не че някой ще ме свърже с тебе, доста отдавна не са ни виждали заедно.
— Ще бъда там — обеща Тили. Дилън се накани да си тръгне, но тя го спря, докосвайки ръката му. Очите й бяха тъмни и приканващи. — Толкова скоро ли трябва да си тръгваш?
Дилън се ухили многозначително.
— Не, имам много време. — Огледа леглото. — Изглежда ми доста примамливо.
Тили бавно разкопча блузата си.
Джес седеше, опрял гръб в стената. Старите навици умираха трудно. Много отрано се беше научил колко глупаво е да седиш с незащитен гръб. Нахлупил шапката ниско над очите, с наболата синьо-черна брада той изглеждаше също толкова опасен, колкото и разбойниците в кръчмата. Отпи голяма глътка от лошото уиски, което поднасяха в западналото заведение, и направи гримаса. Седеше тук отдавна, много отдавна. Острият му сребрист поглед се спираше неспокойно върху всеки нов посетител, после се отместваше разочаровано, когато установеше, че не е онзи, когото търсеше.
Джес пристигна в Сан Антонио само за да научи, че Барт Дилън е изчезнал от лицето на земята, след като е ограбил банката. Сега или се свиваше в някое от скривалищата си, или отново беше пресякъл границата. Джес реши да повярва, че е направил второто. Разузнаваше в града вече две седмици, ходеше в някои от долнопробните кръчми, търсейки сведения, и когато не научи нищо, се запъти към Мексико. Сега седеше тук, отпиваше от уискито и мислеше за Ариел.
Питаше се дали всичко с нея е наред и дали наистина беше говорила сериозно при бурната им раздяла. Не я обвиняваше, че го мрази; не заслужаваше любовта й. Тя нямаше представа колко трудно му беше да се раздели с нея, да избере пътя, който щеше да запази честта му, но не облекчаваше съвестта му и не допринасяше Ариел да го обича. Любовта му към нея беше единственото неизменно нещо в живота му. Нещата идваха и си отиваха, но тази негова любов нямаше да се промени. Боже господи, помисли разпалено той, нима Ариел не е разбрала, че той веднага би се върнал при нея, ако беше физически възможно?
— Искате ли компания, сеньор?
Джес беше толкова потънал в нещастието си, че не беше забелязал ослепително красивата жена, която седна на масата му. Беше я виждал в кръчмата и преди. Знаеше, че е танцьорка и танцува всяка вечер за клиентите.