— Толкова отдавна? Не си ли го виждала по-скоро?
— Не — изрече намусено Лолита, беше започнало да й втръсва от тази тема. — Забрави Дилън. След като се любим, ще ти кажа всичко, което знам за него.
— Какво друго знаеш? — запита Джес с наострено внимание.
— По-късно, сеньор, много по-късно — отвърна Лолита, притегляйки го към леглото.
Джес не се възпротиви, но умът му се отдели от тялото, докато Лолита продължаваше да го съблича. Той започна да я целува, мислейки за друга чернокоса красавица, със зелени очи и непокорен дух, по-упорита, отколкото беше добре за нея. Господи, той обичаше Ариел. Обичаше я прекалено силно, за да се люби с Лолита. Нищо чудно, че мъжествеността му отказваше да съдейства. За щастие Лолита беше много възбудена и само стенеше и пъшкаше под него.
Възползвайки се от нейната възбуда, Джес запита:
— Какво още знаеш за Дилън, скъпа?
— Кой? — запита тя, изохквайки, докато Джес дразнеше зърното й.
Той започна нарочно да й възбужда с ръце и уста, докато тя не започна да стене за освобождение. Тогава Джес се дръпна и я загледа през присвитите си клепачи.
— Моля те, не спирай! Божичко, не спирай!
— Кажи ми какво знаеш — подкани я той.
— Чух Дилън да говори. Имат скривалище в хълмовете южно от Сан Антонио. Отивал там, когато трябвало да се крие от закона.
— Там ли е сега?
— Не знам. Джес, моля те!
— Съжалявам, Лолита, понякога съм непоносим негодник. Особено когато става дума за Барт Дилън. Нямам нищо против тебе, но просто не искам да се любя с тебе.
— Какъв мъж си ти? — извика Лолита с насълзени очи.
— И аз съм си задавал този въпрос много пъти — измърмори Джес.
Нима и Ариел не му го беше задавала?
Изведнъж съжали за това, което беше сторил на Лолита. Тя не го заслужаваше. Нито пък Ариел заслужаваше да я изостави. Ако не можеше да поправи едното зло, поне щеше да поправи другото. Наведе се над Лолита и я целуна леко по устните.
— Няма да те оставя така.
И с пръсти я доведе до облекчението, което тя търсеше.
След по-малко от час Джес беше подготвил Боец, беше купил провизии и се запъти на север към границата. Лолита беше далечен спомен, а Ариел — постоянна болка в сърцето му. Беше довел красивата мексиканска танцьорка до кулминация с хладна прецизност, но не беше получил удовлетворение от това. Щеше ли Ариел да го разбере, запита се той смутено. Щеше ли да има възможността да разбере това, обади се един глас вътре в него.
Тази нощ Джес спря да лагерува край бреговете на Рио Гранде, уви се в одеялото и се опита да заспи. Накрая се унесе и започна да сънува. Сънят беше толкова истински, че пот потече под мишниците му въпреки хладната нощ и тялото му се разтрепери от неназовим страх. Видя Ариел да тича през имението си, черната й като нощ коса се вееше зад нея като абаносово знаме. После видя лицето й, тя беше изплашена. Никога не я беше виждат толкова изплашена, дори и когато Кърк Уолтърс я беше заплашвал. И макар че Джес не я губеше от поглед, докато тичаше в прерията, тя изведнъж се стопи във въздуха. Той започна да я търси там, където я беше видял за последен път, обезумял от страх. Но я нямаше. Ариел не се виждаше никъде. Върна се в ранчото, за да предупреди работниците, но те не му се видяха обезпокоени. Когато запита Розали, тя само се усмихна, посочи към една дребна жена, застанала на прага, и каза: „Тревожите се напразно, сеньор. Ариел ви чака.“
Жената, която му махаше с ръка, не беше Ариел. Приличаше на нея донякъде, но не беше жената, която той обичаше.
Джес се събуди с вик. Целият трепереше. Стана му студено. После горещо. И в сърцето си разбра, че става нещо нередно. Ариел имаше нужда от него, отчаяно се нуждаеше от него. А Барт Дилън можеше да бъде намерен в скривалището му близо до Сан Антонио. Разпъван между двете посоки, той усети, че се разкъсва между дълга и любовта.
— Дългът, по дяволите! — изруга Джес на висок глас, заканвайки се с юмрук към обсипаното със звезди небе. — Дяволите да те вземат, Барт Дилън, вече не си ми нужен!
Никога не се беше чувствал толкова спокоен, колкото в този момент. За първи път от почти две години разсъждаваше ясно. Какъв глупак беше да изостави Ариел, когато тя беше неговият живот, неговото бъдеще. Миналото беше мъртво. Той беше извършил някои ужасни неща в живота си и съжаляваше за повечето от тях, но не колкото за това, че беше изоставил Ариел. Ако по някакво чудо тя му простеше, повече нямаше да й даде причина да се съмнява в него.
Ами Барт Дилън, запита умът му, още неутолил жаждата си за отмъщение. Отговорът дойде веднага. Джес трябваше да пита само сърцето си и то отговори вместо него. Един ден законът щеше да хване Барт Дилън, защото Джес вече нямаше воля и сили да го преследва. Знаеше, че Джъд ще му прости, защото брат му не беше отмъстителен човек.