— Нека Бърнс се погрижи, но във всеки случай, опитай се да го задържиш, докато се върна. Когато разпознае Ариел, проблемът ще се реши веднъж завинаги.
— Ами ако настоява да я отведе обратно в Сейнт Луи?
— Нека се тревожим за това, когато му дойде времето. Първо трябва да я намеря.
— Да, сеньор, ще направя както казвате. И се моля на бога да успеете.
— Още нещо, Розали. Къде са Бъд, Дюи и Пайк? Искам да ги разпитам.
— Вече не работят тук, сеньор. Не харесват сеньор Уолтърс. Никой от тях не вярва, че Ариел не е дъщеря на Бък.
Джес крачеше сърдито из канцеларията на шерифа. Хабеше скъпоценно време, опитвайки се да убеди упорития представител на закона да организира група за издирването на Ариел Лийланд. От ранчото Джес беше отишъл направо в Уейко. Първата му спирка беше кантората на адвоката, където разкритията му бяха посрещнати с явен скептицизъм. Отначало Бърнс сметна, че този недодялан каубой не може да прави никакви предположения относно Ариел Лийланд. Не беше присъствал, за да види доказателствата. Освен това, на адвоката никак не му се искаше да мисли, че е грешал през цялото време и е позволил на една самозванка да продаде ранчото на Бък Лийланд. Шерифът каза същото, когато Джес дойде го моли да събере хора.
— Може да си бил щатски шериф едно време, Джес, но сега нямаш право да идваш тук и да ми казваш какво да правя — каза шериф Хенри Биле. — Бърнс ми каза за цялата тая мръсна афера и съжалявам, че Тили Каулс се е измъкнала, преди да я тикна зад решетките. Но нямам причина да вярвам, че тази жена е измъкнала с измама парите на Уолтърс и че Ариел Лийланд е била отвлечена. Докато не ми докажеш, че всички сме били измамени, не виждам причина да събирам хора заради такива несигурни следи.
Това беше последната дума по въпроса.
Тъй като вече се беше стъмнило и Боец имаше нужда от почивка, Джес си взе стая в града. Призори беше отново на седлото, на път за Сан Антонио. Стреляше напосоки, но това беше единственото място, където евентуално Дилън би могъл да отведе Ариел. Тили трябваше да се срещне някъде с него и това изглеждаше най-вероятното място. Не беше далече от границата и той очакваше Дилън и бандата му да се запътят към Мексико с парите на Уолтърс.
Ариел изпитваше ужасен студ, какъвто не беше усещала през целия си живот. Вятърът хапеше бузите й и тя беше сигурна, че ръцете й, вързани за дъгата на седлото, са измръзнали. Яздиха през по-голямата част от нощта, за да се отдалечат колкото може повече от Уейко. Дилън знаеше, че когато се разбере за изчезването на Ариел, най-вероятно ще започнат да я издирват и искаше да се отдалечи възможно най-много, преди да се развидели. Вярваше, че Тили ще убеди хората да прекратят издирването и да я приемат като истинската Ариел Лийланд. Когато постигнеше това, нямаше да има никакви пречки пред продажбата на ранчото и тя щеше да изчезне от града заедно с парите.
Замаяна от изтощение, Ариел изхлипа облекчено, когато на разсъмване най-накрая спряха. Ганди приготви нещо за ядене. Предложиха и на нея, но тя поклати отрицателно глава. Всичко, което искаше, беше да легне и да заспи. Облегна се на един камък и задряма, докато недалече от нея тримата мъже говореха какво ще правят с парите, които трябваше да донесе Тили. Не си направиха труда да понижат гласовете си, защото никой от тях не очакваше Ариел да остане жива, за да разкаже за това. В този момент обаче на нея изобщо не й беше до тях, защото заспиваше. Събуди се след минути — така й се стори, — побутната от крака на Дилън.
— Време е да вървим — изръмжа той.
— Къде отиваме? — запита Ариел, поосвежена след кратката дрямка.
Пекос изгрухтя, очевидно развеселен.
— Ние отиваме в Мексико, обаче май няма да те вземем с нас.
Ганди се изхили и смигна на Дилън.
— Сега ли ще го направиш, Дилън?
Дилън погледна към Ариел и се намръщи. Беше правил много лоши неща в живота си, но никога не беше убивал жена.
— По-късно — отсече той. — Трябва да тръгваме.
Не искаше Пекос и Ганди да помислят, че има някакво слабо място. Може би по-късно щеше да събере кураж да направи това, което трябваше да се направи.
Пътуваха през по-голямата част от деня, спряха само да дадат почивка на конете и да изядат един обяд, който Ариел едва погълна. Насили се да изяде каквото й бяха дали, осъзнавайки, че не трябва да губи сили, защото нямаше на кого да разчита, освен на себе си.
За огромно нейно облекчение тази нощ спряха за истинска почивка, предполагайки, че вече няма да какво да се тревожат. Ариел седна от другата страна на лагерния огън, далече от тримата мъже, и изяде вечерята си — боб, последван от горчиво кафе. Това й напомни за нощта, когато беше споделила кафето си със същите трима мъже, които тогава я мислеха за младо момче. На лицето й се изписа отнесено изражение, докато си спомняше онази нощ и тогавашния разговор. Беше толкова потънала в спомените, че не обръщаше внимание какво се говори около огъня, докато не разбра, че говорят за нея и за съдбата й.