— Искам да я чукам, преди да я убиеш — каза Ганди и облиза месестите си устни.
— И аз не бих имал нищо против — обади се Пекос.
Такива мисли се въртяха и в ума на Дилън, но Тили беше ревнива и кой знае каква патардия щеше да вдигне, ако разбереше. Двамата бяха заедно от дълго време и се бяха сработили идеално; никак не му се искаше тя да го напусне точно сега. Честно казано, дори можеше да нарече онова, което изпитваше към нея, любов.
Дилън мълча толкова дълго, че Ариел се уплаши да не би да смята да я даде на Пекос и Ганди или може би сам да я изнасили. Овладя я безумна паника и тя изстреля единственото, за което можа да се сети:
— Аз чакам дете. Ако ми направите нещо, ще убиете невинно създание. Искате ли това да тежи на съвестта ви?
— Носиш дете? — запита смаяно Дилън.
— А, Дилън, напи няма да й повярваш? — обади се Ганди, който вече предвкусваше нощ, пълна с удоволствия. — Тя дори не е омъжена.
— Че откога една жена трябва да е омъжена, за да има дете? — отвърна предизвикателно Ариел.
— Кой е бащата? — сети се да попита Пекос.
— Моят… моят управител — призна Ариел. — Щяхме да се оженим. Не бих ви излъгала за такова нещо.
— Уф — почеса се объркано Дилън по брадичката, — ама и това си го бива. Ако казва истината, няма да взема да убивам бебе.
— Лъже — прекъсна го Ганди.
— Може — съгласи се Дилън. — Обаче не съм сигурен. Някой от вас иска ли да го направи?
— Аз не — отвърна Пекос. — Едно време имах жена. Най-лошото, което някога съм направил, беше да я изоставя. Сигурно щяхме да имаме и дете. Розали беше млада и много сладка. Трябва да призная, не бях най-свестният съпруг. Понякога си мисля за нея и се чудя дали е оцеляла.
Ариел беше смаяна. Розали? Възможно ли е Пекос Пит да е съпругът на Розали? Тя щеше много да се зарадва, ако узнаеше, че той изпитва угризения, задето се е държал лошо с нея. Но да позволи на Пекос да разбере къде може да намери Розали — това беше последното нещо, което Ариел някога би направила. Приятелката й беше по-добре без този разбойник. Един ден животът му щеше да свърши в такова насилие, в каквото го беше изживял.
— Абе, вие двамата такива ли сте мекушави? — изсумтя презрително Ганди. — Значи аз трябва да свърша тая работа. След като я чукам. — Той алчно огледа Ариел и тръгна да заобикаля огъня.
Докато се приближаваше бавно към нея, тръпки от страх пропълзяха по гърба на Ариел. Тя не можеше да умре, не и сега, когато трябваше да живее заради детето на Джес. Умът й заработи трескаво. Изведнъж си спомни за какво мислеше допреди малко. Това беше слаба надежда, но все пак тя се хвана за нея с отчаяние, което само й придаде още смелост.
— Господин Дилън, не можете да оставите господин Ганди да ме убие — изрече тя с глас, в който се долавяше нарастваща паника. — Спомняте ли си едно младо момче на име Арт Лий?
Дилън замря. Името му звучеше познато.
— Да не говориш за едно момче, дето пътуваше самичко от Форт Уърт за Уейко? — запита той.
— Тая работа тука какво общо има с момчето? — запита раздразнено Ганди.
— Остави я да говори, Ганди — заповяда троснато Дилън. Пооблекчена, Ариел продължи да говори. Може би се хващаше за сламка, но животът й беше застрашен.
— Аз бях това момче, Арт Лий. Пътувах сама към ранчото си, преоблечена като момче. Предложих ви кафе. Вие пихте с мене и казахте, че може би един ден ще ми върнете услугата. Ето, сега ви моля за това. Искам своя живот, господин Дилън, и живота на нероденото ми бебе.
Дилън я загледа така, сякаш беше обезумяла.
— Ти? Момче? Майтапиш се!
— Не, вярно е — извика Ариел, отново изпаднала в паника. Трябваше да накара Дилън да й повярва! — Казах ви, че отивам при баща си в Уейко. Вие казахте, че ви харесва куражът ми.
Изражението на лицето на Дилън се промени — от явно неверие в неохотно приемане на действителността.
— Май казах нещо такова. Защо пътуваше сама?
— Един ловец на глави ме преследваше. — Трябваше да прозвучи достоверно. — Мислеше, че съм Тили Каулс. — Дилън се изхили. — Шерифът във Форт Уърт нямаше достатъчно доказателства, за да ме задържи, затова ме пусна. Можех да си тръгна, но ловецът на глави щеше да ме преследва. Затова нарочно пуснах лъжлив слух и тръгнах сама за Уейко, преди той да разбере какво съм намислила.
— Същият тоя ловец на глави от месеци е по петите ми — похвали се Дилън. — Обаче аз винаги успявам да съм една стъпка преди него. Позна ли ме, когато попаднахме на лагера ти оная нощ?