Мелиса, майката на Реджи, беше много по-малка от двамата си големи братя — с почти седем години. Но две години след нейното раждане бе роден Джеймс.
Джеймс бе „дивият“ брат; бе пратил всичко по дяволите и бе поел свой собствен път. Сега бе на трийсет и пет години. Името му не биваше даже да се споменава. За Джейсън и за Едуард той изобщо не съществуваше. Но Реджи си го обичаше въпреки ужасните му грехове. Липсваше й много и тя се срещаше с него тайно. За последните девет години го бе виждала само шест пъти. Последната им среща бе преди две години.
В интерес на истината Антъни бе любимият й вуйчо. Освен Реджи, Ейми и майката на Реджи само той имаше тъмната коса и кобалтово-сините очи на прапрабабата на Реджи. Шушукаше се, че тя била циганка. Никой от семейството не би потвърдил този скандален факт, разбира се. Може би Тони й беше любимец, защото беше безгрижен като нея.
Трийсет и четири годишният Антъни, изтърсакът на фамилията, й беше повече брат, отколкото вуйчо. Той беше и най-известният женкар в обществото, откакто брат му Джеймс бе напуснал Лондон. Колко забавно! Но докато Джеймс можеше да бъде безмилостен и по много неща приличаше на Джейсън, Антъни бе надарен с някои от качествата на Едуард. Той бе ослепително елегантен, скандален чаровник. Не даваше пет пари за мнението на когото и да било относно себе си, но по свой начин правеше всичко възможно, за да зарадва хората, на които държеше.
И четиримата вуйчовци се отнасяха към нея повече като към дъщеря, отколкото като към племенница, защото я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Тогава Реджи беше само на две години. Откак навърши шест, те буквално си я бяха поделили. Тогава Едуард, Джеймс и Антъни вече живееха в Лондон. Тримата се изпокараха с Джейсън, който настояваше тя да си остане на село. Накрай той отстъпи и й позволи да живее шест месеца от годината при Едуард, където можеше да вижда често двамата си по-млади вуйчовци.
Когато Реджи навърши единайсет години, Антъни се почувства достатъчно възрастен и поиска тя да живее и при него. Отпуснаха му летните месеци, отделени само за игра. Той с радост прие да превръща всяко лято ергенската си къща в семеен дом. Това ставаше лесно: с Реджи пристигаха прислужницата, дойката и гувернантката. Два пъти седмично Антъни и Реджи вечеряха с Едуард и семейството му. Макар да държеше толкова много на семейния живот, Антъни не пожела да се ожени. Оставаше си ерген. След дебюта на Реджи в обществото вече не беше редно тя да прекарва част от годината с него и двамата се виждаха само отвреме-навреме.
О, хайде, мислеше си тя, скоро ще се омъжа. Не че искаше точно това. Тя с голямо удоволствие би си поживяла още няколко години. Но вуйчовците й го искаха. Мислеха си, че тя мечтае да си намери подходящ съпруг и да свие семейно гнездо. Всички млади момичета искали точно това! Събраха се да обсъдят въпроса. Реджи декларира многократно, че не е готова да напусне лоното на семейството, но техните добри намерения взеха връх и тя най-после се предаде.
От този момент нататък Реджи направи всичко зависещо от нея да им угоди, защото ги обичаше толкова много. Водеше им кандидат след кандидат, но най-малко един от вуйчовците все не харесваше нещо у тях. Тя продължи издирването из Европа, но вече беше уморена до смърт от това критично взиране във всеки срещнат мъж. Не можеше да се сприятели с никого. Не можеше да се забавлява. Всеки мъж трябваше да бъде подложен на внимателна дисекция и анализ, за да се изясни дали става за съпруг и дали именно той не е онова митично същество, което всички вуйчовци биха одобрили.
Беше почнала да си мисли, че такъв мъж няма и отчаяно се нуждаеше от почивка след натрапчивото търсене. Искаше да се срещне с вуйчо Тони — единствения, който би я разбрал и би се застъпил за нея пред вуйчо Джейсън. Но когато се върна в Лондон, Тони беше на гости при приятел в провинцията и се прибра чак предната вечер.
Този ден Реджи се отби два пъти при него, но и двата пъти той бе излязъл и тя му остави бележка. Сигурно вече я е получил. Тогава защо не идва?
Точно когато си помисли това, пред къщата спря кола. Реджи се засмя весело и звучно.
— Най-после!
— Какво? — поиска да знае Мег. — Още не съм свършила! Трябва да разбереш, че не е лесно да се скрие тази твоя коса. Пак ще кажа, че трябва да я подстрижеш. И аз, и ти ще си спестим много време.
— Зарежи това, Мег! — Реджи скочи. По пода се разпиляха фуркети. — Вуйчо Тони дойде!
— Чакай, къде тръгна в този вид? — Мег беше бясна.
Но Реджи не й обърна внимание и изхвръкна от стаята. Не я спря и силният вик на Мег: „Реджина Аштън!“ Тя стигна тичешком до стълбата към главния хол на долния етаж и изведнъж осъзна, че е полугола. Дръпна се бързо назад и се прикри зад ъгъла, решена твърдо да чака, докато чуе гласа на вуйчо си. Но вместо него чу някакъв женски глас, надзърна боязливо иззад ъгъла и с огромно разочарование видя иконома да приема не вуйчо Тони, а някаква дама. Спомни си, че това е лейди еди-коя-си, с която се бе запознала в Хайд Парк преди няколко дни. Къде, по дяволите, се дяна Тони?