Майкъл Муркок
Обитателят на времето
Здрач се бе спуснал над вселената, по-право над малката вселена, населявана от Човека. Земното слънце бе потъмняло, луната се бе отдръпнала и сол задръстваше ленивите океани, изпълваше реките, които се влачеха бавно между бели кристални брегове, под притъмнели, мрачни небеса в унеса на безкрайната вечер. Разбира се, в дългия живот на слънцето този период беше само промеждутък. Може би след няколко хиляди години то щеше да блесне отново с пълното си сияние. Но засега бе сложило здрава юзда на светлината си, ръмжеше в мощните си дълбини и се подготвяше за следващата стъпка в своята еволюция. То отслабваше постепенно и малкото същества, останали на неговите планети бяха успели да се нагодят. Между тях беше и Човекът, неуморим, всъщност недостоен поради усилията, които бе полагал през предишните епохи да се самоунищожи. Но той беше тук, в своя малък свят, състоящ се от една единствена планета, дори без спътника, който отдавна бе потънал в пространството и при изчезването си бе оставил легенди върху човешките устни.
Кафяви облаци, кафява светлина, кафяви скали и кафяв океан, изпъстрен с бели петънца. Блед ездач на бледо животно тупуркаше по брега в устата му беше сухият вкус на океанска сол, а в носдрите му — вонята на умрял лигавец.
Името ми беше Замисления с белязаното лице, син на Усмихнатия със сънливите очи, неговия баща, и на Неспокойната с изпитите страни, майка му. Животното, което яздеше, бе тюлен на име Устрем. Гладката му кожа още лъщеше от соления дъжд който бе престанал неотдавна, муцуната му бе насочена смело напред, а двата му яки крака-плавника тупаха по покрития със солена кора бряг, докато препускаше по него, влачейки почти без усилие острата си като бръснач опашка. Замисления със белязаното лице чу зад гърба си шума на друг ездач, по-право ездачка, от която още от сутринта се мъчеше да се отърве.
Сега, когато кафявата и мъглива вечер преливаше тихо в черна нощ, тя продължаваше да го преследва. Той извърна спокойното си лице да погледне, с уста изопната и бледа като белега, който тръгваше от ъгълчето й и пълзеше нагоре по лявата скула. Ездачката беше още в далечината, но скъсяваше разстоянието.
Той пришпори тюлена си.
Ниско над тъмния пясък на равнината кипяха като пяна кафяви облаци и когато тя се приближи до него, тюлените и на двамата зашляпаха шумно по влажния бряг.
Той стигна до една локва с гъста солена вода и Устрем зацапа през нея. Тя беше топла. Ездачката продължаваше да го следва, дори навлезе във водата, затова той обърна ездитното си животно и я зачака да се приближи почти разтреперан — висока жена с правилно телосложение и дълга светлокестенява коса, развявана от вятъра.
— Скъпа Висока присмехулке — каза той на сестра си, — не виждам нищо забавно в тази игра.
Тя се усмихна със сбърчени вежди.
Смутен, но със спокойно лице, на вид сериозно под гаснещата кафява светлина — единствената, която облаците пропущаха, — той каза твърдо:
— Аз искам да яздя сам.
— Къде ще ходиш сам, когато заедно бихме могли да се впуснем в някакво по-интересно приключение?
Той замълча, тъй като не желаеше и не беше в състояние да говори.
— Ще се върнеш ли?
— Предпочитам да не се връщам.
Заблъска ги студен, тих вятър, който се появи внезапно от морето. Устрем зашава неспокойно.
— От Хронарха ли те е страх?
— Хронарха не ме обича… но и не ме мрази. Той би предпочел да се махна от Ланжис Лихо, да прекося големите солени равнини на запад и да потърся щастието си в Страната на листата. Знаеш, че не би ми поверил дори малко късче от Бъдещето, дори не би ми дал за съхранение частица от Миналото. Аз отивам да градя сам съдбата си!
— Значи… се сърдиш! — извика тя, когато вятърът заскимтя. — Сърдиш се, понеже Хронарха не те обсипва с почести. А преданата ти сестра нека се измъчва и страда.
— Омъжи се за Надутия самохвалко!Той се разпорежда и с Миналото, и с Бъдещето!
Подкара неспокойния си тюлен през гъстата вода и през мрака. В движение бръкна в калъфа на седлото и извади фенерчето, за да си свети по пътя. Натисна копчето му и блясъкът освети песъчливият бряг на няколко ярда наоколо. Когато се обърна, за миг в светлия кръг зърна ездачката, неподвижна, с ужас сякаш се беше предала.
„Ох, най-после съм сам“ — помисли той, докато вятърът блъскаше, студен и силен, тялото му.
Отправи се към вътрешността, през солни скали, в западна посока. Язди цяла нощ, най-после очите му натежаха от умора, но продължаваше да язди все по-далеч от Ланжис Лихо, където Хронарха, Повелителя на времето, управляваше миналотои настоящето и следеше настъпващото бъдеще, все по-далеч от семейство, дом и град, с раздирано от мъката на раздялата сърце, с пламнал, трескав мозък и изнурено от напрежение тяло.