В нощта на запад, с горящо на седлото му фенерче и с верния Устрем, отзивчив на нежния му шепот. Все на запад, докато зората изгря бавно зад него и покри голата земя с меката си светлина.
Малко по-късно сутринта чу звук, сякаш платно плющеше на вятъра, и когато обърна глава, видя зелена палатка, разпъната в някаква недълбока пукнатина, с развяващо се платно на входа. Приготви дългата си пробойка за стрела и спря Устрем.
Привлечена може би от шума на движещия се тюлен, от палатката надзърна една човешка глава, като костенурка, подала се от дълбините на черупката си. Човекът имаше нос като човка и уста като риба, големите му очи бяха с натежали клепки, прилепналата качулка скриваше косата и врата му.
— Аха! — възкликна Замисленият с белязаното лице, като го позна.
— Хмм — измънка Остроносия скитник, който също позна ездача, стоящ пред него. — Ти идеш от Ланжис Лихо. Накъде си се запътил?
— За страната на листата.
Замисления прибра пробойката в кобура и слезе от високото седло. Мина край палатката, следен от въртящата се проточена глава на нейния обитател, и надникна в пукнатината. Разширена с човешки сечива тя разкриваше останки от някогашна катастрофа.
— Какво е това?
— Ами останки от разбит космически кораб — отговори Остроносия скитник с такова явно разочарование, че не бе възможно да лъже. — Металотърсачът ми го откри и се надявах да намеря капсула с книги или филм.
— Такива неща рядко се срещат. Според мен всички вече са прибрани.
— И аз мисля така, но човек все се надява. Закусил ли си?
— Не. Благодаря ти.
Качулатата глава се дръпна навътре в палатката и една тънка ръка отмести встрани платнището на входа. Замисления с белязаното лице се наведе и влезе в задръстената палатка. Там имаше много неща — препитанието на Остроносия скитник, защото той се издържаше, разменяйки някои от предметите, които намираше с металотърсача си и с други уреди.
— Май нямаш яздитно животно — рече Замисленият с белязаното лице, като седна и кръстоса крака между един мек вързопи и някаква ръбеста статуетка от стомана и бетон.
— Наложи се да го изоставя, когато водата ми се свърши и не можах да намеря друга. Затова се запътих към морето. Страшно съм жаден, страдам от липса на сол, тъй като не ми харесва солта, която расте тъдява.
— Аз имам много в буренцето на седлото — каза Замисления. — Вземи си — хубава солена вода, малко е разредена с прясна, ако такава е по вкуса ти. — Облегна се на вързопа, а в това време Скитника кимна рязко, скочи на крака и като стисна една манерка, излезе от палатката.
Върна се ухилен.
— Благодаря. Сега мога да изкарам няколко дни. — Той разбута купчината си от антики и намери една малка печка. Запали я, сложи отгоре тиган и започна да пържи рибата, която бе уловил неотдавна.
— В кой град отиваш, Замислени?Само два са наблизо — но и до двата има още много път. Барбарт ли, или Пиора?
— Мисля че в Барбарт, в Страната на листата, защото искам да видя зелена растителност, а не сива или кафява. Пък и трябва да си призная, тамошните старини имат романтична привлекателност за мен. Ще ми се да отида да се потопя в родови спомени, да почуствам от ненаправляваното Минало, незначителното Настояще и неизвестното Бъдеще…
— Срещат се някои и с такива увлечения — усмихна се Скитника, изсипвайки рибата в чинии. — Особено хората от Ланжис Лихо, където властвува Хронархията. Но не забравяй, че много неща ще витаят из главата ти. Можеш да видиш Барбарт и Страната на листата, но нейното значение ще зависи от твоята преценка, а не от нея самата. Старай се да правиш като мен — не давай никакви мнения или описания за нашия свят. Постъпвай така и ще се отнасят по-добре с теб.
— Твоите думи ми се струват мъдри, Скитнико, но няма прецеденти, по които да съдя за тях. Може би, когато пренеса част от Бъдещето в Миналото, ще постигна това.
— Изглеждаш уморен — рече Скитника, когато се нахраниха, — искаш ли да си легнеш?
— Искам. Благодаря. — И докато Остроносия скитник си вършеше работата, замисленият спеше.
Стана в мекия следобед, събуди Устрем, който също се бе възползувал от съня на господаря си, за да си почине, и се сбогува със Скитника.
— Да бъде кръвта ти гъста — каза Скитника тържествено — и да остане душата ти открита.
Потегли и на смрачаване стигна до мъха, който беше поначало сив и кафяв, но на места изпъстрен със светлозелени петна. Извади фенерчето си и го пъхна в скобата на седлото, тъй като не искаше да заспива нощем поради опасността от хищници.