По лицето на Мокоф се разля широка усмивка.
— Нали ти казах: ние нямаме никаква власт над него. Този уред просто ни показва времето.
— Смешно — рече Замисления зашеметен. Напрягаше мозъка си, за да запази здравия си разсъдък. — Има само настояще. Думите ти са нелогични!
Мокоф гледаше загрижено лицето му:
— Да не си болен?
— Много добре съм си. Благодаря ти за труда, който си направи, трябва да се върна в кръчмата, докато не съм се побъркал.
Той не беше в състояние да оправи бъркотията в главата си. Мокоф говореше едно, а после изведнъж го отричаше. Реши да обмисли въпроса, докато се храни.
Когато стигна до кръчмата, намери вратата затворена и колкото и да тропаше, никой отвътре не я отвори. Забеляза, че седлото и торбите му стоят отвън, и тъй като знаеше, че в едната от тях има ядене, седна на пейката и задъвка голям комат хляб.
Изведнъж над главата му се чу вик и като погледна нагоре, той видя, че някаква старица го наблюдава от един прозорец на горния етаж.
— Ах — развика се тя. — Ах! Какво правиш?
— Ами ям това парче хляб, госпожо — отговори той учудено.
— Мръсник! — изписка тя. — Мръсна, безсрамна свиня!
— Право да ви кажа, не мога да…
— Вижте го! Вижте го! — крещеше старата жена от прозореца.
Тутакси на площада изскочиха трима въоръжени мъже. Те се намръщиха от погнуса, като видяха Замисления с белязаното лице.
— Отвратителен ексхибиционист, извратен тип! — каза водачът им.
Те уловиха смаяния Замислен.
— Какво става? — изпъшка той. — Що съм сторил?
— Питай съдията — изръмжа един от уловилите го и като го помъкнаха към централния площад, вкараха го в някаква висока сграда, изглежда, участъка им.
Там го натикаха в една килия и си отидоха.
Някакъв наконтен младеж в съседната килия му каза ухилен:
— Здравей, странниче. Какво е провинението ти?
— Нямам представа — отвърна Замисления. — Просто седях да обядвам и изведнъж…
— Да обядваш ли? Но, до времето за обед има още десет минути!
— Времето за обед ли! Искаш да кажеш, че определяте специално време за хранене… ох, това е вече прекалено.
Наконтения младеж се дръпна от решетките и се оттегли в другия край на килията си, сбърчил нос от погнуса.
— Пфу… За такова престъпление заслужаваш най-тежкото наказание!
Страшно озадачен, Замисления седна на скамейката си съвсем объркан и отчаян. Очевидно странните обичаи на тези хора бяха свързани с техния часовник, който, изглежда, беше за тях нещо като божество. Ако стрелките не сочат определена цифра, когато вършиш нещо това действие става престъпление. „Какво ли ще е най-тежкото наказание?“ — питаше се той.
След доста време пазачите дойдоха при него и го преведоха през редица коридори до една стая, където на маса, украсена с дърворезба, седеше някакъв човек с дълга пурпурна мантия и метална маска. Пазачите накараха Замисления да седне пред човека, а после, като се отдръпнаха, застанаха до вратата.
Маскирания заговори със звучен глас:
— Ти си обвинен, че си ял извън определения час и си вършил това на публично място, пред очите на всички. Обвинението е сериозно. Какво ще кажеш за свое оправдание?
— Само това че съм чужденец и не разбирам вашите обичаи — отвърна Замисления.
— Неоправдателна причина. Откъде си?
— От Ланжис Лихо край морето.
— Чувал съм слухове за тамошната безнравственост. Трябва да разбереш, че нямаш право да пренасяш порочните ви навици в друг град и да разчиташ, че ще можеш да ги продължаваш тук. Ала ще бъда снизходителен към теб и ще те осъдя на една година в старите мини.
— Но това е несправедливо!
— Несправедливо, а? Я си дръж езика, докато не съм ти увеличил присъдата!
Потиснат и обезверен, Замисления се остави на пазачите да го отведат обратно в килията.