Нощта мина, настъпи утро и пазачите дойдоха.
— Стани — заповяда ръководителят, — съдията желае отново да говори с теб!
— Запитай го.
Съдията почукваше нервно по писалището си, когато Замисления и пазачите му влязоха.
— Ти познаваш машините в Ланжис Лихо, нали? Чувал съм, че имате особени машини. Желаеш ли да бъдеш освободен?
— Желая да бъда освободен, не ще и питане. Да, разбирам нещо от машини, но…
— Нашият Велик регулатор е повреден. Не бих се учудил, ако престъплението ти е предизвикало сътресение, поради което той е направил засечки. Нещо не е в ред в жизненото му ядро и може да се наложи да евакуираме Барбарт, ако не се оправи. Ние сме забравили някогашните си знания за машините. Ако поправиш великия регулатор, ще те пуснем. Без него не знаем кога да спим, да ядем и да вършим която и да е от другите си работи. Ще полудеем, ако се лишим от напътствията му!
Замисления почти не разбра останалото, казано от съдията, само чу, че ще бъде освободен, ако поправи машината им. От друга страна, той бе напуснал Ланжис Лихо именно защото Хронарха не му поверяваше никакви уреди. Макар че не беше много вещ, все пак, щом от това зависеше освобождаването му, щеше да опита.
Когато се озова отново на централния площад, забеляза, че машината от лъскав бронз — Великия регулатор, както я наричаха — издава особен тъп звук и силно се клати. Десетина стари хора, треперейки в такт, стояха около нея и ръкомахаха.
— Ето го човека от Ланжис Лихо! — извика пазачът. Изгледаха боязливо Замисления с белязаното лице.
— Жизненото ядро. Трябва да е жизненото ядро — рече един старец, подръпвайки късото си палто.
— Позволете ми да видя — каза Замисления, като никак не беше уверен, че ще може да помогне. Развинтиха няколко от външните плочи на машината и като надникна през дебелото стъкло, той се вторачи в светещото жизнено ядро. И по рано беше виждал такива механизми и знаеше нещичко за тях. Безспорно познанията му бяха достатъчни, за да разбере, че този не трябваше да излъчва ярка пурпурна светлина, както и непрекъснато да се разпада на частици.
Изведнъж съобрази, че за извънредно кратко време — може би за една от „минутите“ на тия хора — жизненото ядро ще достигне критична точка, ще увеличи обема си и ще взриви обвивката си, а радиацията му ще унищожи всичко живо. Но — погълнат от този проблем, той не обръщаше внимание на крясъците им — щеше да му бъде нужно значително по дълго време, ако искаше да свърши тази работа.
Скоро разбра, че е безпомощен, че всички ще умрат.
Обърна се да им каже това и изведнъж го осени една идея. Защо да не може той да повтори сам тоя миг? Нещо, на което, както бе схванал, бяха способни тези граждани?
Още от предишния ден напрягаше мозъка си да проумее логиката на казаното от Мокоф и като използува отчасти някои неща, на които го беше научил Хронарха, си състави представа как ще протече този процес.
За проба се върна обратно във времето. Да, успя. В този момент ядрото беше в състоянието, в което го бе видял първия път.
Никога дотогава не му бе идвало на ум да върши това, ала сега виждаше, че е лесно, изисква само известно съсредоточаване. Той беше признателен на барбартийците, че с причудливия си уред за измерване на времето му бяха дали тази идея.
Трябваше само да си припомни какво го бе учил Хронарха за естеството на времето — как то непрекъснато и недоловимо за обикновените същества преустройва своите съставки, за да стигне до очевидното движение напред, което влияе така всестранно върху организацията на материята.
Премествайки се в отрязъка от времето, който бе заемал преди малко, Замисления започна да изучава временните координати на жизненото ядро. Не му идваха на ум никакви физични средства за спирането му, но ако успееше по някакъв начин да го закове във времето, тогава то щеше да престане да представлява опасност. Ала все пак трябваше да работи бързо, защото рано или късно тъканта на времето нямаше да издържи и той щеше да се устреми напред и същевременно да губи време, докато стигне до момента, когато жизненото ядро започне своята радиация.
На няколко пъти се остави да бъде отнесен почти до последния миг, връщаше се назад и при всяко преместване губеше по няколко зрънца време.
Най — после разбра временния строеж на ядрото. С усилие на волята спря временните координати на нула. Сега то не можеше да се движи напред във времето. Бе замразено и вече не представляваше опасност. Върна се в нормалния поток на своето време с мокро от пот тяло. Наобиколиха го, заразпитваха го пискливи, възбудени гласове.