— Какво направи? Какво направи? Спасени ли сме?
— Спасени сте — каза той. Запрегръщаха го, благодаряха му с топли думи, забравили предишното му престъпление.
— Трябва да бъдеш награден.
Но той едва ги чуваше, когато го помъкнаха обратно към съдията, защото размишляваше върху това, което току-що бе постигнал. Както човек би могъл да направи крачка назад, за да застане на по-твърда почва, така и той се бе върнал назад, за да си възстанови изгубеното време. И бе възнаграден. Сега беше много признателен на тези хора, защото със странните си понятия за времето те му бяха доказали, че човек може да съществува по свое желание в дадена точка от времето — така, както може да съществува в дадена точка от пространството. Достатъчно е, разбра той, да знаеш, че такова нещо е възможно. Тогава то става лесно.
Съдията бе свалил маската си и се усмихваше признателно.
— Мъдреците ми казаха, че си извършил чудо. Видели как тялото ти мъждука като пламък на свещ и ту изчезвало, ту се появявало. Как постигна това?
Той разпери ръце:
— Извънредно просто. Преди да дойда в Барбарт и да видя нещото, което вие наричате часовник, аз не знаех, че е възможно да се движа през времето така, както бих могъл да се движа през пространството. Реших, че щом вие сте способни да повтаряте един и същ отрязък от времето, и аз мога да върша същото. Така и сторих. Тогава изучих жизненото ядро и видях, че като променям неговата временна структура, мога да го заковавам в определена точка и по този начин да спра движението му напред. Толкова просто — и все пак сигурно никога нямаше да се сетя, ако не бях дошъл тук.
Учуден, съдията прокара ръка над очите си.
— Аха… — промърмори той.
— А сега — каза Замисления весело — благодаря ви за гостоприемството. Възнамерявам да напусна Барбарт незабавно, тъй като явно никога няма да разбера вашите обичаи. Връщам се в Ланжис Лихо да разкажа на Хронарха за откритията си. Сбогом.
Той излезе от съдебната зала, прекоси площада, като си пробиваше път през тълпи от признателни граждани, и скоро оседла Устрем и отпътува от Барбарт, в Страната на листата.
След два дена се натъкна на Остроносия скитник, който ровеше в една яма, която току-що бе изкопал.
— Здравей, Скитнико — подвикна Замисления от седлото. Скитникът вдигна глава и обърса солената пръст от лицето си.
— Охо, ти ли си, Замислени? Нали беше решил да ходиш в Страната на листата?
— Ходих. Стигнах до Барбарт и там… — Замисленият обясни накратко какво се бе случило.
— Аха — кимна Скитника. — Значи все пак Хронарха учи хората си добре. Право да си кажа, аз смятах това, което върши той, за невъзможно. Ала ти доказа, че греша.
— Какво имаш предвид?
— Мисля, че мога да ти кажа. Влез в палатката ми да сръбнем винце.
— На драго сърце — съгласи се Замисления, като слезе от седлото.
От една пластмасова бутилка Скитника наля вино в две гравирани стъклени чаши.
— Ланжис Лихо — заговори той — бил основан в старо време като опитно селище, откъдето вземали новородените деца и ги посвещавали според учението на някой си философ на име Рашин. Рашин смятал, че отношението на хората към Времето се налага на съзнанието им от начина, по който го отбелязват и измерват — схващането, че „миналото си е минало и не може да се смени“, „не можем да знаем какво крие бъдещето“ и тъй нататък. Нашето съзнание, заключил той, е предубедено и докато продължаваме да мислим така, никога няма да се освободим от оковите на времето. Именно тези окови, смятал той, трябва най-напред да смъкнем. Казвал например, че когато температурата стане много висока, човек измисля начин да се разхлади. Когато завали дъжд, влиза в заслон или си измайсторява заслон, който да може да пренася със себе си. Ако стигне до река, построява мост, ако стигне до море — прави си лодка. Материалните трудности от определена величина могат да бъдат преодолени по материален начин. Ала какво ще стане, ако трудностите се увеличат до такава степен, че материалните средства вече не им действуват?
Замисления повдигна рамене:
— Загиваме… или откриваме някакви нематериални средства, за да се борим с тях.
— Точно така. Рашин казвал, че ако Времето се движи твърде бързо, за да може човек да постигне желанието си, той се примирява с това. Рашин смятал, че с превъзпитание Човекът може да се отърси от заблудите си и да нагоди Времето към своите нужди така лесно, както нагажда природата. Нематериално средство, както виждаш.
— Мисля, че разбирам горе-долу какво искаш да кажеш — рече
Замисления с белязаното лице. — Но защо е необходимо това, питам аз? — Въпросът беше реторичен, ала Скитника реши да отговори.