— Трябва да признаем — каза той, — че на този свят Човекът е анахронизъм. Той се е нагодил до известна степен, но не дотам, че да може да кара без хитрост. Планетата никога не е била особено удобна за него, разбира се, но и никога не е била така гостоприемна, както сега. Хронарха, както споменах, е съзнателен експеримент. Време и Материя са понятия. Материята прави по-непосредствено впечатление на Човека, ала въздействието на Времето е по-дълготрайно. Ето защо Хронархията с течение на вековете се е стремила да научи хората да си представят времето по същия начин, както си представят Материята. Така е могла да бъде създадена науката за времето, подобна на науката физика. Досега обаче е било възможно само да се изучава времето, но не и да се направлява. Ние навярно скоро ще овладеем Времето, както някога сме овладели атома. И това овладяване ще ни даде по-голяма свобода, отколкото ни е дала нашата ядрена наука. Времето може да се изследва, както нашите прадеди са изследвали пространството. Твоите потомци, Замислени с белязано лице, ще наследят континенти от време, както ние — континенти от пространство. Те ще пътуват във времето, тъй старото схващане за Минало, Настояще и Бъдеще ще отпадне. Дори сега ти ги виждаш в съвсем друга светлина — просто като удобни раздели за изучаване на Времето.
— Вярно — кимна той. — Аз и без това никога не съм си ги представял другояче. Ала сега не зная какво да правя, защото избягах в Барбарт с намерението да се настаня там и да забравя Ланжис Лихо, където не ме зачитаха.
Скитника се поусмихна.
— Мисля, че занапред вече ще бъдеш зачитан, приятелю — рече той.
Замисления разбра мисълта му и също се усмихна.
Скитника сръбна от виното си.
— Във всеки случай пътешествията ти из пространството са почти завършени. Защото пространството става все по-неприязнено към Човека и скоро ще откаже да го търпи, колкото и човек да се нагажда физически. Ти и събратята ти трябва да навлезете в новите измерения, които сте открили, и да живеете там. Върни се в родния си Ланжис Лихо и разкажи на Хронарха какво си направил в Барбарт, покажи му какво си направил и той ще те приеме на драго сърце. Причината за заминаването ти вече отпада. Ти си първият от Обитателите на Времето, и аз те поздравявам като спасител на човечеството. — Скитника пресуши чашата си.
Малко смутен от тази реч, Замисления се сбогува със Скитника, пожела му гъста кръв, излезе от палатката и се метна на гърба на Устрем.
Скитника стоеше до палатката си и му се усмихваше.
— Някой ден трябва да ми разкажеш как си го направил — рече той.
— То е толкова лесно — просто преживяваш един и същи отрязък от времето вместо различни отрязъци. Вероятно това е само начало и скоро ще мога да правя изследвания по-далеч, извън нашите граници — или май е по-точно да кажа, „извън нашето време“? Но вече трябва да тръгвам, защото горя от нетърпение да занеса вестта на Хронарха!
Скитника го гледаше как се отдалечава, чувствувайки се донякъде така, както сигурно се е чувствувал последния динозавър преди милиони години.
Замисления с белязаното лице препускаше отново край морския бряг, загледан към ленивите вълни към кафявото небе в далечината.
Навред по земята лъщеше сол, може би представляваща епоха, когато ще се развият кристалните форми на живот в условия, абсолютно непригодни за организмите, които познаваше.
Да, времето, когато Човекът трябва да промени коренно обстановката си, бе дошло, ако Човекът искаше изобщо да оцелее.
Земята скоро щеше да престане да го храни, слънцето — да го топли. Той трябваше да избира: или да живее известно време при изкуствени условия, както правеха вече лунийците, или напълно да смени обстановката — от материална във временна?
Несъмнено второто беше за предпочитане. Когато небето притъмня над морето, Замисления извади фенерчето си, натисна копчето и насочи силен светлинен лъч, който се разпростря по негостоприемната Земя.
Първият от Обитателите на Времето подкани тюлена си да препуска по-бързо, защото гореше от нетърпение да съобщи на Хронарха приятната си вест, гореше от нетърпение да започне изследване на новата обстановка.