През цялата нощ Кадилак седя с Мистър Сноу. Старецът се приготвяше душевно за момента, когато щеше да се опита да повика силите на земята. В тайнствената светлина преди зазоряване, когато наблюдаващите очи, с които беше обсипана тъмната мантия на Мо-Таун, започнаха да избледняват, Кадилак с изненада видя мъглата да се събира около желязната змия, видя и сивия облак над нея.
Никакъв смразяващ звук не излезе от гърлото на Мистър Сноу, както беше станало с Клиъруотър. Той просто беше седнал кръстосал крака, както седеше почти винаги, сложил ръце на коленете си и с лице, обърнато нагоре. Дишаше тежко. Мускулите на тялото му от време на време се стягаха и той стискаше челюсти и юмруци, сякаш се опитваше да задържи някаква вътрешна сила, която караше тялото му направо да се тресе.
Към разсъмване старецът беше разтърсен от особено силен спазъм, от който гърбът му се изви на дъга и той падна. Кадилак го вдигна в скута си и взе главата му в ръце. След няколко минути клепките на стареца трепнаха и той отвори очи.
— Добре ли си, древни? — попита загрижено Кадилак.
— Разбира се — отговори Мистър Сноу. Дишаше дълбоко. — Облаците са освободени.
Джоди Казан летеше на височина петстотин фута около разкъсания заоблен край на облака, който стоеше упорито над ешелона. Непрекъснато променяше курса, летеше на зигзаг, като понякога се връщаше назад в облака и излизаше на по-голяма или по-малка височина, така че макар и да бе опасно ниско, никой мют да не може да я улучи с арбалет.
В опитните й ръце скайхокът беше като хвърчило, което се извива в края на конеца при силен вятър. Помагаше й натрупаният боен опит. Маневрирането с планера беше напълно инстинктивно по същия начин, по който тялото поема въздух без съзнателно усилие. Скайхокът беше също така част от тялото й, както белите дробове и сърцето в гръдния й кош. Цялото й внимание беше съсредоточено върху земята — тя я оглеждаше със същата концентрация и остро зрение, с което една птица следи плячката си; пръстите на лявата й ръка обгръщаха леко приклада на пушката, готови и способни да повалят тичащ мют с помощта на създадения от оръжейните конструктори на Първото семейство и с гордост наричан „автоматичен оптичен локатор-мерник с лазерно захранване“, който засичаше избраната цел с червена точка.
Всеки планерист, който летеше по права линия и на когото му трябваха повече от десет секунди да се прицели, беше изложен на опасността да стане жертва на някоя десетинчова стрела, изстреляна от арбалет. Заради шиповете стрелата не можеше да се извади, без да я изреже полеви хирург; а и се говореше, че стрелите са натопени в някаква гадост, от която и най-малките рани гангренясвали.
Джоди беше простреляна в една наказателна акция срещу групи бегълци от трудови лагери за мютите. Откъде вземаха оръжията си мютите беше тайна. Имаше непотвърдени рапорти, че в доставката са замесени малки банди трекери ренегати, но за Джоди тези истории бяха глупости. С все още опасно високите нива на радиация над земята защо някои трекери ще си губят времето да извършват търговски операции, щом не могат да оцелеят достатъчно дълго, за да се радват на изгодите, които биха могли да получат? И какво биха могли да се надяват евентуално да получат?
Въпреки безмилостните умиротворителни операции на повърхността над вътрешните и външните щати на Федерацията никой извън охраняваните периметри на работните лагери и попътните станции не можеше да се счита сто процента „в безопасност“. Макар че разузнавателните експедиции избиваха всичко живо, вражески групи продължаваха да проникват в някои зони и стояха и чакаха възможност да извършат някоя атака на попътна станция или леко въоръжен ешелон, който отива да презарежда.
По необяснимо предчувствие Джоди изключи двигателя и тихо се промъкна странично от ниския облак. Изненада се, като видя големи групи мюти да излизат изпод укритието на дърветата. Движеха се към ешелона. Джоди дръпна лоста за управление и издигна скайхока рязко нагоре. Единствената й мисъл беше да достигне облачната покривка. Никакви стрели от арбалет не я последваха в студената влажна сивота, но това не беше гаранция, че не е открита. Мютите рядко хабяха скъпите си арбалетни стрели. Всички рапорти от разузнаването, които беше чела, подчертаваха това. Стрелите бяха високо ценени и бяха недостатъчни, както и грубите, но високо ефективни арбалети, с които ги изстрелваха.
Джоди се върна в ниския облак, включи двигателя и продължи с възможно най-малката (и най-тиха) скорост, без да губи височина. Обади се на Букър и Ятс и им каза да се присъединят към нея над северния край на облака и след това предаде кратък рапорт на „Дамата“. Хартман й заповяда да удари мютите преди те да могат да организират нападение на ешелона. Като се надяваше, че гъстата мъгла ще заглуши шума от двигателя, Джоди отвори широко дросела и се изкачи на юг през облака. Излезе в чистото, блестящо синьо небе над мрачината, зави на сто и осемдесет градуса, изключи отново двигателя и тихо се промъкна към напредващите мюти. Под нея, далеч наляво, на фона на белите високи върхове, видя тънкия силует на стрелолист. Беше Ятс — идваше на мястото за среща.