Планерите „Скайхок“ с напълнените си с газ крила имаха отлични характеристики за безмоторно летене и при оптимални атмосферни условия можеха да се реят на възходящ въздушен поток и да остават високо с часове, без да използват двигатели. Тихият реещ се полет предлагаше възможност за тактическа изненада, но скоростта и посоката се диктуваха от преобладаващото време, а отвесно издигащите се топли въздушни потоци невинаги бяха там, където са необходими. Безмоторното летене беше най-подходящо за далечни патрули на голяма височина. Когато летиш по контурите на повърхността и се придържаш към всяко възвишение и падина на земята, се нуждаеш от максимални обороти. Това беше известно сред планеристите като „стопяване на бушоните“.
Докато Джоди кръжеше над северния край на приличния на палачинка облак над „Дамата“, Букър и Ятс летяха косо към нея; тъканта с металносини слънчеви клетки върху крилата на планерите им блестеше на слънцето. Двамата се приближиха до нея, Букър под върха на лявото крило на планера й, Ятс от дясната й страна. Подредиха се мълчаливо във формация стрелолист, спазвайки строго разстоянието — достатъчно близко, та Джоди да види усмихващите се лица под вдигнатите забрала на червено-белите шлемове — цветовете на планеристите от „Дамата“. И двамата седяха завързани в кабините под крилете на планера. На носа на всяка кабина имаше червена, бяла и синя звезда и лента с отличителния знак на Федерацията, следвана от номера на планера в бяло.
Летенето в плътна формация, издигането в хладния ясен въздух над облаците беше нещо, което никога не омръзваше на Джоди. Това дори я зареждаше; събуждаше в нея чувства, на които тя се наслаждаваше, без да се опитва да ги анализира или изразява с думи. Също като Стив при първия му полет, Джоди не знаеше, че реагира на красотата на небесния простор, на надземния свят; едно завладяващо чувство на свобода. Знаеше само, че се чувства добре.
Почти така добре, както когато убиваше мюти.
Глава 10
С Джоди начело трите скайхока летяха тихо по спускаща се крива, която ги отведе над планините Ларами. Намерението на Джоди беше да заобиколят настъпващите мюти, да изстрелят смъртоносен залп в нищо неподозиращите им гърбове, преди да изтеглят дроселите, бързо да се измъкнат на пълна мощ и връщайки се от различни посоки в бръснещ полет, да довършат оцелелите. В предишните акции срещу южните мюти беше установила, че те са така ужасени от „облачните воини“, както и от „желязната змия“, и ако са подложени на решителна атака, обикновено подвиват опашка и бягат да търсят укритие.
Също като заместник-командирите, на които беше докладвала, Джоди не допускаше идеята за магическо оръжие на мютите да се настани в ума й. Взаимодействието на различните земни сили; температурата на земята и на въздуха, влажността, атмосферното електричество, движението на въздушните маси над различни терени — всичко това бе част от логически построена система на причина и следствие, която можеше да се запише, анализира и разбере. И тя, също като Хартман и неговите офицери, намираше за странно — и малко изнервящо, — че мъглата и ниският облак, които бяха разположени около и над ешелона, се задържат толкова часове след изгрев-слънце. И не само се задържаха; фактически, изглежда, се движеха с ешелона, когато той тръгна. Джоди не беше специалист, но предпочиташе да мисли, че има някакво просто, рационално метеорологическо обяснение на онова, което става.
Във форт Никсън-Уърт се беше раздразнила от сондиращите въпроси на Стив Брикман около слуховете за така наречената „магия“ на мютите. Странни неща се бяха случвали и в миналото, но когато фактите бяха проучени внимателно и хладнокръвно — както при инцидентите, изследвани от експерти — беше станало ясно, че повечето неща, за които се говореше, че са се случили, или изобщо не се бяха случвали, или не бяха нищо повече от странно съвпадение. Случайно свързани събития, които в разгара на битката бяха изглеждали необичайни. Онова, което всички грижливо пренебрегваха, беше фактът, че много трекери се угощаваха на воля със забранената трева „рейнбоу“ на мютите. Това беше нарушение на Кодекс едно, но то, изглежда, не ги спираше да блокират мозъците си — обикновено преди излизане от ешелона над земята. Като се имаше предвид халюциногенното действие на тревата, не беше чудно, че някои трекери имаха странни преживявания. И тъй като те не можеха да признаят, че пушат трева, беше по-добре да претендират, че са били жертва на „магията“ на мютите. Страхът, криещ се в това, беше истинският морален диверсант. Не беше чудно, че това беше неизлечимо отпечатано в паметта на Първото семейство. В света, който те бяха построили с упорит труд, всичко беше обяснено и подчинено на неумолима логика. Въпреки странното, случайно съмнение Джоди се придържаше упорито към официалната гледна точка. Тя отказа да разгледа възможността за реално съществуване на „повелители“. Идеята, че сред Плейнфолк има хора, които могат по своя воля да манипулират времето, беше просто смешна.