Ваш Р. Х. Аш
Уважаеми господине,
Прекалено съм горда, за да кажа: „Знаех, че не трябваше да идвам“… ала дойдох. Признавам постъпките си, една от които бе онази трепетна разходка от планината Арарат — нашата улица, до Хълма на изкушението. Трей се въртеше в краката ми и ръмжеше, кучето изобщо не Ви обича, господине, и това изречение би могло да завърши с думите „нито аз“ или с по-очаквания завършек „независимо какво изпитвам аз“. Щастлив ли бяхте, че дойдох? Почувствахме ли се като богове, както обещахте? Двама целеустремени пешеходци, прилежно пристъпващи в пръстта. Не отбелязахте ли, ако оставим настрана за миг електрическите импулси и галваничния ток, колко сме смутени, когато сме един до друг? Извън белия лист сме далечни познати. Запълваме си времето, а времето на Вселената спира за миг до нас и можем да го докоснем — кои сме ние? Кои? Не бихте ли предпочели свободата на белия лист? Уви, нима е твърде късно? Загубихме ли изначалната невинност?
Не, вече престъпих прага… останала съм без кула и без капка ум. Във вторник към 1 следобед къщата ще остане на мое разположение за няколко часа, бихте ли искали да опознаете баналната истина за будоара на…?, който рисува въображението Ви? Ще пиете ли чай?
Съжалявам за толкова много неща. Безкрайно много. Ала има неща, които трябва да бъдат казани, и то скоро, и ще намерят своя час.
Днес съм тъжна, господине, унила и тъжна… тъжна, защото излязохме на разходка, тъжна, защото в този миг не се разхождам с Вас. Само това мога да напиша, защото музата ме изостави, както с насмешка изоставя всички жени, които се заиграват с нея, а после се заиграват с любовта.
Ваша Кристабел
Мила моя,
Сега вече мога да мисля истински за Вас в малкия Ви салон, където свещенодействате с изящните чаши на цветя, а монсеньор Дорато се перчи с трелите си не във флорентински дворец, както бях предположил, а в същински Тадж Махал от бляскав бронз. А над камината виси „Кристабел пред сър Лиолайн“, където сте уловена като статуя, крещящо осветена от цветен лъч заедно с Трей, и той замръзнал като ледена шушулка. Горкият, не спря да обикаля и да ме души, търси нещо, настръхнал като таралеж, меката му сива муцуна набръчкана в ръмжене — както правилно отбелязахте, той поне не ме обича и на няколко пъти заплаши вглъбеното внимание, с което посягах към великолепния маков сладкиш, и разтърси чашата с чинийката. Нямаше и порта с полегнали цветя, всичко се стопи в пяната на въображението — само редица сурови високи рози като стражи.
Мисля, че домът Ви не ме хареса, не биваше да идвам.
Освен това е вярно, както отбелязахте през широката полоса на огнището, че и аз имам свой дом, който не сме описвали и дори не сме споменавали. Както и съпруга. Помолихте ме да Ви разкажа за нея, а аз не казах нито дума. Не зная как сте изтълкували това, признавам, че имате пълно право да питате, ала не можех да Ви отговоря. (Макар да знаех, че ще попитате.)
Да, имам съпруга и я обичам. Не както обичам Вас. Седя от половин час, след като написах тези бездушни къси изречения, и не мога да продължа. Има основателни причини, които не мога да обсъждам, но които са наистина основателни, ако не дори изцяло, абсолютно основателни, защо любовта ми към Вас не може да я нарани. Давам си сметка, че това звучи арогантно и неубедително. Най-вероятно същото са повтаряли много флиртуващи мъже — не зная, нямам опит в тази област и никога не съм очаквал, че ще пиша подобно писмо. Не мога да кажа повече, но твърдо заявявам следното — вярвам, че казвам истината, и се надявам, че няма да Ви загубя заради тази необходима недодяланост. Да говорим за това би било най-сигурният начин да предам доверието й. Бих изпитвал същото, ако някой ден стане въпрос да обсъждам Вас с когото и да било. Дори негласната аналогия е обезпокоителна, навярно го усещате. Това, което сте, е само Ваше — това, което имаме, ако изобщо съществува, е само наше.
Моля Ви, унищожете това писмо, все едно как ще постъпите или сте постъпили с останалите, тъй като то самото е предателство.
Надявам се, че музата не Ви е изоставила дори за миг, дори за кратката покана на следобеден чай. Пиша лирика с най-непреклонен тон за огнени дракони и китайски дракони, която с право може да се нарече заклинание. Естествено, свързана е с Вас като всичко, което правя или мисля, дишам или виждам тези дни, всичко е свързано с Вас, но не е предназначено за Вас, тези стихотворения тепърва предстоят.