Ще решиш, че ме грози опасност да се удавя или да бъда погълнат от пясъци и солени талази. Една вълна отнесе мрежата, която необмислено бях оставил на брега във Файли Бриг, докато ровех из дълбоко вирче, за да уловя един вироглав полип, но иначе съм невредим, ако не броим няколко почетни одрасквания от черупките на ракообразни и невръстни миди. След две седмици ще съм отново твой с всички тези мъртви чудеса от дълбините…
— Мортимър Кропър твърди, че е проследил всяка негова стъпка при това пътуване — каза Роланд на Мод. — „Също като мен поетът сигурно е завършил дългия преход по римския път до Пикъринг с подбити крака, но зоркото му око вероятно е открило много повече приятни и интересни неща, отколкото успях да видя аз десетилетия по-късно…“
— И не се е досетил, че Аш може да е имал спътница?
— Не. Вие бихте ли се досетили, като четете писмата му?
— Не. Звучат точно като писма на самотен съпруг, който е заминал на почивка и разговаря с жена си някоя скучна вечер. Освен ако не придадем някакво значение на факта, че нито веднъж не казва „бих искал да си тук“ или даже „бих искал да видиш“ — тексткритиката не може да изцеди повече. С изключение на очевидната препратка към потъналия град Ис, за който вече сме сигурни, че е знаел. Помислете — ако вие бяхте развълнуваният мъж, който е написал писмата до Кристабел, бихте ли могли всяка вечер да пишете писма на жена си, и то пред самата Кристабел, как иначе? Бихте ли могли да надиплите тези… пътеписи?
— Ако съм убеден, че е за нейно добро, за доброто на Елън… може би бих могъл да го направя.
— Би изисквало ужасяващ самоконтрол и двуличие. А писмата изглеждат толкова безметежни.
— На моменти изглежда, сякаш й вдъхва увереност.
— Няма как, вече сме склонни да ги виждаме по този начин, след като веднъж заподозряхме…
— А Кристабел? Знае ли се нещо за нея през юни 1859 г.?
— В архива няма абсолютно нищо чак до смъртта на Бланш през 1860 г.
— Какво е станало с Бланш?
— Удавила се е. Скочила от моста в Пътни, като предварително намокрила дрехите си и за всеки случай напълнила джобовете си с големи кръгли камъни. Знае се, че се е възхищавала на героизма на Мери Уолстънкрафт, която опитала да се самоубие от същия мост. Явно си е отбелязала, че Уолстънкрафт не е успяла да потъне, защото роклята й я задържала над водата.
— Мод… Знае ли се защо го е направила?
— По-скоро не. Оставила е бележка, че не може да си плати дълговете и че е „излишно същество“, от което „няма никаква полза“ на този свят. Не е имала нито грош в банката. Диагнозата на съдебния лекар е била за временно умопомрачение, характерно за жените. „Жените са известни със силни и ирационални промени на настроението“, така се е произнесъл.
— Така е. Феминистките използват същия довод, когато катастрофират с колата или се явяват на изпит…
— Не се разсейвайте. Знам накъде биете. Важно е друго, изследователите винаги са смятали, че Кристабел е била там. Дала е показания, че „по това време не е била вкъщи“, винаги съм смятала, че става дума за ден или седмица, най-много две.
— Кога се е самоубила Бланш?
— През юни 1860 г. За цялата предходна година нямаме нищо за Кристабел, с изключение на писмата, които намерихме в Линкъншър, разбира се. Също някои фрагменти от „Мелюзина“, така смятаме, и няколко приказки, които е изпратила до „Записки за дома“… чакайте, в едната се говори за стопан, който лекува магарешка кашлица! Но това не доказва нищо.
— Може да й е разказал.
— Може да е прочела другаде. Така ли мислите?
— Не. Мислите ли, че е отишла в Йоркшър?
— Да. Само че как можем да го докажем? Или да го опровергаем?
— Може да опитаме с дневника на Елън. Ще можете ли да говорите с Беатрис Нест? Без да й казвате защо и без да направи връзка с мен?
— Няма да е трудно.
В кафенето нахлуха куп невръстни таласъми с бели чаршафи и отровнозелени лица и неистово се развикаха за още сок, още сок, още сок. Край тях с подскоци профуча момченце с трико и с физиономия, изпъстрена с цветовете на войната; платът открояваше всяка извивка на тялото му — варварско херувимче.
— Какво ли щеше да каже Кристабел? — попита Роланд.
— Измислила е достатъчно таласъми. Знаела е много добре какви сме. Не мисля, че е имала излишни задръжки заради нечии представи за благоприличие.
— Горката Бланш.
— Дошла е тук, в църквата, преди да реши да скочи. Познавала е викария. „Търпи ме, както търпи много девойки, страдащи от въображаеми болежки. Църквата му е пълна с жени, които нямат право да говорят в нея, но могат да бродират възглавнички, стига да не се главозамаят дотолкова, че да предложат религиозни картини“.