— Горката Бланш.
— Ало?
— Търся Роланд Мичъл.
— Няма го. Не знам къде е.
— Може ли да оставя съобщение?
— Ще му предам, ако го видя. Невинаги се засичаме. Невинаги си чете съобщенията. Кой се обажда?
— Казвам се Мод Бейли. Исках да му кажа, че утре ще бъда в Британската библиотека, за да се видя с д-р Нест.
— Мод Бейли…
— Да. Исках първо да говоря с него, ако може, да не би някой… въпросът е деликатен, просто исках да знае, за да се подготви. Ало, там ли сте?
— Мод Бейли…
— Да, нали ви казах. Ало? Там ли сте? Кой прекъсна? По дяволите!
— Вал?
— Какво?
— Наред ли е всичко?
— Да, нищо особено.
— Държиш се, сякаш се е случило нещо.
— Така ли? И как точно се държа? Голяма промяна, да благоволиш да забележиш, че и аз съм човек.
— Цяла вечер не каза нито дума.
— В това няма нищо необикновено.
— Вярно. Но човек мълчи по различен начин…
— Зарежи. Няма защо да се косиш.
— Добре, няма да се кося.
— Утре ще закъснея. Предполагам, че те устройва.
— Мога да работя до късно в библиотеката, няма проблем.
— Бас държа, че ще ти хареса. Оставиха ти съобщение. Явно всички ме смятат за вечната секретарка, само записвам съобщения.
— Какво съобщение?
— Съобщение свише за нас в низините. От приятелката ти Мод Бейли. Утре ще е в музея, не помня подробностите.
— Какво й каза?
— Изпоти се, нали? Нищо не съм й казала. Затворих телефона.
— Боже, Вал…
— Боже, Вал, Боже, Вал, Боже, Вал. Само това повтаряш. Лягам си. Утре ме чака дълъг ден. Дебела данъчна измама, много вълнуващо, нали?
— Мод каза ли дали трябва да… или не трябва… Спомена ли Беатрис Нест?
— Не помня, нали ти казах. Мисля, че не спомена. Представи си само, Мод Бейли е тук, в Лондон…
Може би, ако имаше сърце да повиши глас и да извика: „Стига, не ставай смешна!“ — и да го каже искрено, нещата нямаше да стигнат дотук?
Ако в апартамента имаше второ легло, щеше да използва естествената си защита — самовглъбено безразличие. Всичко го болеше от усилието да не мърда от ръба на матрака.
— Не е онова, което си мислиш.
— Нищо не си мисля. Не е моя работа да мисля. Нищо не ми казват. Никой не споделя с мен, затова не си мисля. Напълно излишно същество. Няма значение.
И ако в някакъв ужасен смисъл това не беше истинската Вал, къде беше тя, изгубена, преобразена, в безтегловност — и какво трябваше, какво можеше да направи той? По какъв начин носеше отговорност за тази изгубена Вал?
Срещата на Мод с Беатрис не потръгна добре отчасти защото физически не си допаднаха — Беатрис изглеждаше като размъкнато кълбо прежда, а Мод беше самоуверена, рязка и източена. Мод беше подготвила нещо като анкета за викторианските съпруги, разделена на няколко рубрики, и бавно си проправяше път към въпроса, който действително я интересуваше — какви са били мотивите на Елън, за да започне да пише.
— Много искам да знам дали съпругите на така наречените велики мъже…
— Според мен той наистина е бил велик човек…
— Да. Искам да знам дали съпругите им са се задоволявали да останат в славния ореол на мъжете си, или са имали чувството, че при благоприятни обстоятелства и те самите биха могли да постигнат нещо. Много от тях са водели дневници, често тайно са пишели, при това текстове на много високо ниво. Да вземем великолепната проза на Дороти Уърдзуърт — ако е допускала, че би могла да стане писателка, вместо да бъде просто сестра, какво ли е щяла да постигне? Въпросът ми е следният: Защо Елън е водела дневник? За да достави удоволствие на съпруга си?
— Не, в никакъв случай.
— Показвала ли му го е?
— Не мисля. Никъде не споменава подобно нещо.
— Дали според вас го е пишела, за да бъде издаден някой ден под някаква форма?
— Това е по-труден въпрос. Според мен е знаела, че може да бъде прочетен. Има някои хапливи коментари за похватите на съвременните биографи, които са се хвърлили да тършуват в бюрото на Дикенс още преди да бъде погребан, неща от този род… обичайните викториански коментари. Знаела е, че е голям поет, няма как да не се е досещала, че лешоядите рано или късно ще го намерят, ако не го изгори. Но не го е изгорила. Изгорила е доста писма. Според Мортимър Кропър са ги изгорили сестрите й, но според мен го е направила Елън. Други са погребани заедно с нея.
— Защо според вас е водила дневник, доктор Нест? За да има с кого да си говори? За да се взира в съвестта си? От чувство за дълг? Защо?