Къде ли може да е отишла? Как е най-добре да се постъпи? Дали да пиша на майка й? Има доводи и за, и против — Берта не искаше майка й да научава за състоянието й, но сега може да е потърсила подслон при нея.
Дадох на Джени един мой шал и един от нашите куфари. Остана много доволна.
Берта може да е отишла при мъжа, който [задраскан пасаж, който не може да се разчете]
Трябва ли да я настигнем? В това състояние не може да остане на улицата. Ако я намерим, дали няма да изглежда, че търсим възмездие? Нямам такова намерение.
Не постъпих добре с нея. Поведението ми никак не бе на висота.
Хърбърт Болк не е тактичен човек. Но аз го знаех, когато избрах този курс.
ЮЛИ
Поредният лош ден. Останах цял ден на легло, но дръпнахме завесите, защото ме обзе суеверен страх да стоя толкова време в къща със спуснати завеси. През кълбящата се влага и мъгла надничаше немощното слънце. Привечер в мастиленото небе изгря още по-дребна и немощна луна. Цял ден не мръднах, застинала в една и съща поза. Бях намерила уютен пристан без болка, лежах в някакво вцепенение и всяко обръщане или движение беше истинска агония. Колко дни прекарваме неподвижно в леглото в очакване да свършат, за да можем да заспим! Лежах в нищото почти като Снежанка в стъкления й ковчег — жива, но недостъпна за ръката на сезоните, гръдта й диша, но тялото й не помръдва. А навън сезоните брулят хората с жега, студ и пориви на вятъра.
Когато се върне, трябва да го посрещна бодра и жизнерадостна. Трябва.
— Умеела е да пише — каза Мод. — В началото не разбрах какво имате предвид с това, че озадачава. А после сякаш ми просветна. Съдейки по тази част от дневника, не успях да си съставя особено ясна представа що за човек е била. Нито дали я харесвам. Разказва някакви неща, интересни неща. Но общата картина липсва.
— Не е ли така с всички ни? — попита Беатрис.
— Какво е станало с Берта?
— Не знаем. Не казва. Не пише дори дали се е опитала да я намери.
— Сигурно е било ужасно за Берта. Елън сякаш не разбира…
— Така ли мислите?
— Не знам. Описва я съвсем ясно. Горката Берта.
— Прах и пепел — внезапно каза Беатрис. — Било е толкова отдавна. Детето също, ако изобщо е било родено.
— Потискащо е все пак… да не знае човек какво се е случило.
— Професор Кропър е намерил брошката. Доказано е. Сега е в колекцията „Стант“. Била изложена върху морскозелено копринено моаре, лично ми го обясни. Виждала съм я на снимка.
Мод не прояви интерес към брошката.
— Имате ли някакви предположения за истеричната посетителка с писмата? Или и тя е изчезнала безследно като Берта?
— Не я споменава повече. Нито дума.
— Запазила ли е писмата си?
— Не всички. Повечето. Държала ги е на отделни връзки, подредени в кутии за обувки. Тук са. Предимно писма на почитатели до мъжа й, както сама отбелязва.
— Може ли да ги погледнем?
— Ако ви интересува нещо. Един-два пъти ги прегледах всичките. Имах идея да пиша статия за викторианските предшественици на онова, което днес наричаме фенклуб. Но взе да ми се гади, когато наистина седнах да ги чета.
— Може ли да ги видя?
Беатрис погледна с безразличие настойчивото лице на Мод, бледо като слонова кост, и явно видя нещо, макар да не знаеше какво точно.
— Защо не… — промърмори, без да става от мястото си. — Не виждам защо не.
Кутията за обувки беше от здрав черен картон, завързан с панделка и шумолящ като изсъхнал лист. Беатрис с въздишка развърза панделката и под капака се показаха спретнато подредени връзки с писма. Провериха датите и започнаха да отварят пликовете — молби за благотворителност, предложения от секретарки, които търсеха работа, дълги излияния на страстно възхищение, предназначени за Рандолф и адресирани до Елън. Беатрис свери датата и й подаде поредното излияние, развълнувано и изписано с артистичен, леко готически почерк. И ето че доказателството беше в ръцете й.
Уважаема госпожо Аш,
Моля, простете това похищение на тъй ценното Ви време и внимание. Аз съм жена с добро потекло, която за момента не познавате, но имам да Ви съобщя нещо, което засяга и двете ни и в моя случай действително е въпрос на живот и смърт. Повярвайте ми, казвам самата истина — ни повече, ни по-малко.
Какво да сторя, за да ми повярвате? Трябва да ми повярвате. Дали мога да злоупотребя с времето Ви и да дойда да Ви видя? Няма да стоя дълго, няма нужда, но имам да Ви кажа нещо, за което може един ден да ми благодарите — или напротив, но това няма значение, сигурно знаете…