Можете да ме намерите по всяко време на горепосочения адрес. Повярвайте ми, моля, повярвайте ми, искам да бъда Ваша приятелка.
Мод се опита да овладее лицето си и притвори клепачи, за да скрие хищния блясък в очите си. Постара се гласът й да прозвучи безразлично:
— Да, прилича. Дали има още? Това прилича на второто писмо, за което споменава. Дали е запазила и първото?
Беатрис започна да прелиства писмата.
— Не, няма. Освен ако това не е същият почерк. Хартията изглежда същата. Няма обръщение, нито подпис.
Не постъпихте правилно, като задържахте доказателството, което Ви показах. Не беше мое, не е и Ваше. Умолявам Ви да размислите по-внимателно и да ме видите в по-добра светлина. Зная на какъв човек Ви приличам. Лошо си подбрах думите. Но всичко, което Ви казах, е вярно и не търпи отлагане, както сама ще се убедите.
Мод стискаше листа в ръката си, разкъсвана от агония и нерешителност. Какво доказателство бе задържала Елън? Доказателство за какво? За тайна кореспонденция или за пътуване до йоркшърското крайбрежие със самотен поет, увлечен по местната биология? Какво ли е почувствала или разбрала Елън? Дали Бланш й е предала откраднатия ръкопис на „Свамердам“?
Как да преснима писмата, без Беатрис да заподозре нещо и на свой ред да предупреди Кропър и Блекадър? Някаква властна воля в душата й бе започнала да бие като барабан и тъкмо лукаво обмисляше подходящите думи, когато мекият глас на Беатрис прекъсна кроежите й:
— Не знам какво сте си наумили, д-р Бейли. Не знам дали искам да знам. Дойдохте да търсите нещо и току-що го намерихте.
— Права сте — отвърна шепнешком Мод и с дългите си ръце помоли за тишина, сочейки преградата, зад която дебнеха Блекадър и цялото му научно войнство.
Лицето на Беатрис Нест остана благо, търпеливо, въпросително.
— Тайната не е само моя — изсъска Мод, — иначе нямаше да крия нищо от вас. И аз не знам какво открих. Обещавам да кажа първо на вас, когато разбера. Мисля, че знам какво й е казала Бланш Глоувър. Съществуват две-три възможности.
— Важно ли е? — попита сивият глас, без с нищо да подскаже дали има предвид важно от научна, емоционална или вселенска гледна точка.
— Не знам. Предполагам, че може леко да промени възгледите ни за творчеството му.
— Какво очаквате от мен?
— Да преснимам двете писма. И дневника за този период, стига да е възможно. Както и да не казвате на професор Кропър, нито на професор Блекадър. Засега… В края на краищата ние ги открихме.
Беатрис Нест дълго размишлява, подпряла глава в шепите си.
— Това, което толкова ви вълнува… нали няма да я изложи на присмех… да предизвика недоразумения? Много се притеснявам да не я изложа с нещо, не намирам по-подходяща дума.
— Не е свързано с нея, поне не на първо място.
— Това далеч не е успокоително.
Влудяващо мълчание.
— Мисля, че ще ви се доверя. Така мисля.
Излезе припряно през кабинета на Блекадър, където Паола вяло й махна с ръка; самия професор го нямаше. В мрачния коридор обаче познат ирландски пуловер освети сумрака, а над него грееше познатата златиста коса.
— Каква изненада! — възкликна Фъргюс Улф.
Мод се стегна и му направи път.
— Чакай, чакай малко!
— Бързам.
— Закъде бързаш? Да хлътнеш в криволичещия лабиринт на „Мелюзина“? Или за среща с Роланд Мичъл?
— Не позна. Нито едното, нито другото.
— Тогава остани.
— Не мога.
Тя пристъпи наляво. Фъргюс я пресрещна. Пристъпи надясно и отново се блъсна в него. Той протегна силната си ръка и я стисна за китката като в менгеме. Пред очите й изплува леглото с цвят на белтъци.
— Не се дръж така, Мод. Искам да говоря с теб. Ужасно ме измъчват почти равни дози любопитство и ревност. Не мога да повярвам, че си се хванала със сладкия безгръбначен Роланд, и не разбирам какво те води в този крематориум, ако не си тук заради него.
— Какъв крематориум?
— Работилницата „Аш“ — с всяка дума придърпваше ръката й, тялото й заедно с куфарчето все повече се накланяше към него, а собственото му тяло започна да излъчва наелектризиращите пламъчета, които не бе забравила. — Трябва да говоря с теб, Мод. Позволи ми да те заведа на обяд. Просто ще си поговорим. Не познавам по-интелигентна жена от теб. Ужасно ми липсваш, много добре го знаеш. Трябваше да ти кажа и това.
— Не мога, Фъргюс. Заета съм. Пусни ме.
— Кажи ми какво става, поне това ми кажи. Ще бъда страшно дискретен.
— Няма нищо за казване.
— Ако не ми кажеш, сам ще разбера и ще реша, че откритието ми си е само мое, Мод.