Не й беше казал и не можеше да й каже за тайната си кражба. Късно същата нощ отново препрочете писмата в банята. „Уважаема госпожо, след нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго.“ „Уважаема госпожо, след нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго.“ Неотложно, незавършено. Потресаващо. Роланд никога не беше проявявал особен интерес към тленното тяло на Рандолф Хенри Аш; не прекарваше часове в къщата му на „Ръсел Стрийт“, не седеше там, където той е седял, на същите каменни градински пейки; такъв беше стилът на Кропър. Роланд обичаше познанието за пътищата, през които е протичала мисълта на Аш, стаена в повратите и обратите на неговия синтаксис, внезапно остра и ясна в някой неочакван епитет. Ала тези мъртви писма го тревожеха, защото представляваха само начало. Не си представяше Рандолф Хенри Аш, писалката му, стремително литнала по хартията, но все пак му мина мисълта за възглавничките на отдавна изтлелите пръсти, които бяха държали и прегъвали тези полуизписани листове, преди да ги съхранят в книгата, вместо да ги изхвърлят завинаги. Коя е тя? Трябваше да се опита да разбере.
3
На следващата сутрин Роланд отиде с колелото в Блумсбъри. Тръгна много рано, докато Вал още нанасяше работното си лице над истинското. Изтъкаваше нишка от опасни криволици, напредвайки през смрадливото 8-километрово черво на уличното движение по моста на Пътни, надолу покрай брега на реката, през площада пред парламента. Нямаше собствен кабинет в стария си колеж, а с негласно позволение обитаваше нечий чужд за малкото преподавателски часове, които взимаше на хонорар. Тук сред безлюдна тишина разопакова нещата си от кошницата на колелото и отиде в бокса, където грамадата на ксерокса се къташе сред нечистоплътни кухненски кърпи до изцапана с петна от чай мивка. Докато машината загряваше, под бумтенето и бръмченето на вентилацията извади двете си писма и ги препрочете още веднъж. Разпъна ги с лицевата страна надолу, за да ги зърне окото на черното стъкло, а ивиците зелена светлина се появиха и отминаха. След което машината изплю — още горещи и с мирис на химикали — спектрограми на написаното, обградени с черните ленти на отразеното празно място точно както оригиналите бяха поръбени с вековна прах. Като почтен човек отбеляза колко дължи, в тетрадката на отдела, оставена върху дъската за измитите прибори. Роланд Мичъл, 2 бр., 10 пенса. Но не беше почтен човек. Ето, сега притежаваше отлично копие и можеше незабелязано да пъхне писмата в книгата на Вико в Лондонската библиотека. Ала не искаше. Чувстваше, че му принадлежат. Винаги беше изпитвал леко презрение към хора, омагьосани от неща, които са били докосвани от велики писатели — инкрустирания бастун на Балзак, флажолета на Робърт Луис Стивънсън, испанския шал от черна дантела, който някога е носела Джордж Елиът. Мортимър Кропър имаше навика да вади големия златен часовник на Рандолф Хенри Аш от вътрешното си джобче и така да планира ангажиментите си. Ксерокопията на Роланд бяха по-чисти и по-четливи от избледнелите бакъреносиви букви на оригиналите; всъщност мастилото блестеше, черно и прясно, явно скоро бяха омастилявали валяците на машината. Но искаше оригиналите.
Когато библиотеката на д-р Уилямс отвори, той се представи и помоли да види ръкописа на монументалния дневник на Краб Робинсън. Беше посещавал библиотеката и преди, но се наложи да спомене името на Блекадър, за да им го припомни, макар че изобщо не възнамеряваше да показва на Блекадър какво е открил, поне засега, не преди да задоволи собственото си любопитство и да върне писмата на мястото им.
Започна да чете от 1856-а, годината, когато бяха излезли „Богове, хора и герои“, а неизтощимият Краб Робинсън ги бе изчел и коментирал.
4 ЮНИ
Прочетох няколко драматични стихотворения от новата книга на Рандолф Аш. Отбелязах в частност онези, вложени в устата на свети Августин, саксонския монах от IX в. Готшалк и „приспособенеца съсед“ от „Пътят на поклонника“. Също неподражаемото описание на Франц Месмер и младия Моцарт, които свирят на своите гласкорди в двореца на ерцхерцога във Виена, пълно със звуци и странни мелодии, отлично замислени и пресъздадени. Този Готшалк, предшественик на Лутер — дори дотам да се отрече от положените обети, — може да се разглежда с неговите непримирими провиденциалистки възгледи като отражение на някои по-късни евангелисти от нашето съвремие, а съседът приспособенец е може би сатира на такива като мен, които вярват, че християнството не се изразява в идолопоклонническото присъствие на божеството в къшей хляб, нито дори в петте постулата на метафизичната вяра. С обичайния си маниер Аш се отнася към приспособенеца — на чиято страна бихме могли да заподозрем, че лежат симпатиите му — с повече отявлена жлъч, отколкото излива срещу чудовищния си монах, в чиито безумни бълнувания личи известна неподправена възвишеност. Трудно е да реши човек къде му е мястото на Рандолф Аш. Страхувам се, че никога не ще стане популярен поет. Черната гора, която е обрисувал в „Готшалк“, е много хубава, но колцина читатели са подготвени да издържат теологическите му нападки, за да стигнат до нея? Той засуква и заплита мелодиката си с такава насилена рима и с такъв гъсталак от чудновати и зле обосновани аналогии, че е трудно да се улови какъв смисъл търси да постигне. Когато чета Аш, се сещам за младия Колридж, декламиращ с жар своята епиграма за Дън: