От равнината Идавьол вървели трима Аси —там, где се съвещават боговете ясночели,веселогласи, непознали как грехът тежи,и кривиците на света. Навред — изкусен блясъкот слънце и луна и златни дървесасъс златни ябълки зад зидове от злато.Те влезли в средната земя, създадена за хора,несътворени още, спящи в скутите на Времето.
Край грейналите им лица струял неспирнотам девственият въздух. Под нозете им прекраснирастели девствени треви, все още недокоснатисред сока животворен на онази първа Пролет.
Те слезли на брега, къдетовълни солени рухвали връз девствения пясъкс нечуван рев, с невиждани пенливи гребени,със нищо несравними — нямало човешки умда им намери име и подобие.Вълните сам-сами се вдигали и падали,променливи и вечни, нови, непознали времето,което в непрестанен ход отмерват за ума. Те тримата на Бьор били чеда,сразили великана Имир в яростта му,от тялото му сътворили земните стихии:плътта, потта му, костите и къдрите превърналив земя, море и хълми, и дървета,а мозъка му — в облаци скиталци в небесата.
Пръв Один бил — Баща на Боговете,до него брат му Хьонир, или Мъдрияи Разсъдливия, а трети бил припряниятбог Локи, чийто всепоглъщащ огънсгрял най-напред света, подир изхвръкналдалеч от стряха и огнище с ненаситна алчностсвета и небесата да превърне в пепелища.
Две фигури на влажния световен бряглежали бездиханни на ръба на прилива,ту вдигани от припълзялата вълна,ту върнати обратно не по своя воля.Лежали като дънери, изтръгнати от корен —елша и ясен, без зелените корони,но сякаш не напълно мъртви, съхранилиискра живот, трептяща там в сърцевинатана всичките дървесни кръгове в стъблата им(не кръгове години в девствено дърво,ала години вековечни — живо минало,разбудено от силната ръка на времето,дорде водата пълни нови вирове.)
И в синевата ново слънцето било, че самодва пъти минало с каляска пътя, койтоот изгрева до изгрев следва в кръг, дорде Земятаизстива в облаци сред гаснещи лъчи,и никога не спира, и не се отбива,дордето не изчезне всичко в сетния пожар.
И сетил силата си в зноя, Одинпродумал: „Да живеят ли?“. Видял животарастителен, запял в сърцевината им.
Отвърнал Хьонир: „Ако можеха да живнат,да сещат, виждат, чуват, то игривите лъчище заговорят на очите и ушите. Плодоветена живото живот ще вдъхнат. Този дивен святще опознаят и обикнат; ние ще живеембез край в живота им; те нека чуят ивъзпеят красотите му, за първи път красиви,защото са познати“.
И последен, богътна пламъците скрити рекъл: „Жарка кръвим давам, да искрят лицата ими да раздвижи страстния импулс на тяхнотопривличане, така както желязотовсе към магнита се стреми. Аз давам кръв:човешка жар, червена и с човешки огън,поток искри, които си говорятбожествено, но ако бъдат разпилени,разруха смъртна ще цари вовеки,защото те са смъртни“.
Така със смях, с доволство Боговетемъж и жена от дънерите сътворилии ги нарекли Аск и Ембла — ясен и елша,двете дървета, от които произхождали.Душа им вдъхнал Один, а пък Хьонирдарил им сетива и разум, и способностда ходят и стоят. Изкусно мрачен, Локиизплел кръвопреносните им вении вдъхнал жизнения жар — така ковачътразпалва огъня с духало. Остра,парлива, болката на осъзнаванетораздвижила живота в двата дънера,протекла в нови проходи и ревналаиз новия им мозък и сърдечни камери,в ушите и в носа, и най-подир очиновородени втренчили се в девствения свят.