Всичко това може да се разчете като символ на женския език, отчасти потиснат, отчасти увлечен в разговор със себе си, ням пред натрапващото се мъжко присъствие и неспособен да се изрази. Мъжкият извор шурти и блика. Изворът на Мелюзина е женски, влажен, не се изправя уверено, а се процежда от вира и с това е огледален образ на женските секрети, които не са вписани в ежедневната употреба на нашия език — храчка, слуз, мляко и телесните течности на жените, които мълчат за сухотата.
Мелюзина, която си припява на брега на този тайнствен извор, е могъщо създание с огромна власт, което знае началото и края на нещата — както вече нееднократно е било изтъквано, в проявлението си като водна змия тя е завършено същество и е способна сама да поражда живот и значения без външна помощ. В този смисъл италианската изследователка Силвия Веджети Финци разглежда „чудовищното“ туловище на Мелюзина като плод на женските автоеротични фантазии за раждане без сношение — женско желание, което според нея е намерило твърде слаб израз в митологията. „Срещаме го най-често в митове за сътворението като израз на хаоса, който предшества и оправдава налагането на космически порядък. Такива са асиро-вавилонският мит за Тиамат или митът за Тирезий, който вижда първичното възпроизводство на змиите и познава по-висшата природа [plusvalore] на женското желание; такива са митемите [mitemi] за вегетативния цикъл на салатата“.
Роланд с въздишка остави Леонора Стърн. За миг зърна земята, която им предстоеше да изследват, осеяна с всмукващи човешки отверстия и фъндъци косми. Видението не му допадаше, но като рожба на времето си той го смяташе за непреодолимо, някак непременно изпълнено със значение, каквото геологичното проучване на оолита не би могло да има. Сексуалността беше като дебело опушено стъкло, през което всичко придобиваше една и съща размазана отсянка. Не можеше да си представи вир с вода и камъни.
Приготви се за сън. Белите чаршафи изглеждаха леко колосани; сякаш долови полъх свеж въздух, дори соления мирис на морето. Разряза чистата им белота като плувец и се остави свободно на течението. Непривикналите му мускули се отпуснаха и той заспа.
От другата страна на паянтовата преграда Мод ядосано затвори „Великият вентрилоквист“. Отсъди, че като много биографии и тази говореше колкото за героя си, толкова и за своя автор, а компанията на Мортимър Кропър не й беше особено приятна. По аналогия й беше трудно да хареса Рандолф Хенри Аш във вида, обрисуван от Мортимър Кропър. Една част от нея все още беше ужасена, че Кристабел Ламот се е поддала на увещанията или внушенията, до които бе решил да прибегне Аш. Предпочиташе собствения си първоначален възглед за горда и взискателна независимост, каквато писмата й бяха дали известно основание да смята, че е предпочитала и самата Кристабел. Още не бе проучила задълбочено поезията на Аш, с която не изгаряше от желание да се захваща. Въпреки това Кропър подробно бе описал пътуването в Йоркшър:
Една слънчева юнска сутрин през 1859 г. къпещите се жени край Файли сигурно са забелязали самотен силует, поел с уверена стъпка по пустия песъчлив бряг към Бриг и въоръжен с принадлежностите на новото си хоби — кепче, плоска кошница, геоложко чукче, длето, нож за стриди, джобно ножче, аптекарски чинийки, тумбести шишета и зловещи на вид парчета тел с различна дължина за пробождане и проучване. Имал е собствено сандъче за образци, изработено по негов проект така, че да не пропуска вода дори ако бъде изпратено по пощата — елегантна лакирана метална кутия с вграден стъклен съд, в който миниатюрни същества можели да бъдат херметично затворени с отделна атмосфера. Разбира се, не се е разделял и със здравата ясенова пръчка — част от личната му митология, както посочих и по-рано, осезаемо метафорично продължение на личността му (За огромно мое съжаление така и не успях да осигуря автентичен образец от тоягата на Один за колекцията „Стант“.) Забелязвали са го и друг път на здрачаване да разравя с тоягата скалните вирове като събирачите на пиявици, за да наблюдава флуоресценцията на миниатюрните Noctilucae, хидромедузите.