Завладян като мнозина от себеподобните си от неудържим порив да се пресели край водните предели, този наконтен Бял рицар на морския бряг с преметнати през врата ботуши може да ни изглежда нелепо, но не бива да забравяме, че и той като себеподобните си не е бил безобиден в тези пристъпи на модно въодушевление. Критикът Едмънд Гос, големият първопроходец в съвременното изкуство на биографията и автобиографията, е син на известния с трагичното си заблуждение естествоизпитател Филип Гос, чийто „Наръчник по морска зоология“ е бил задължително помагало при тези колекционерски експедиции. Едмънд Гос е смятал, че е жив очевидец на обезчестяването на невинния Рай, на кланица, равняваща се на геноцид. Той ни разказва следното:
Пръстенът жива красота, опасал бреговете ни, бе много тънък и крехък. Просъществувал бе столетия наред единствено благодарение на безразличието и блаженото невежество на човека. Тези скални басейни, обточени с корали и пълни с неподвижна вода, прозирна почти като небесния ефир, кипяха от прекрасни и чувствителни форми на живот — ала вече ги няма, те бяха осквернени, опоскани, опростачени. Прегазени бяха от орди „колекционери“, които опустошиха всяко кътче. Вълшебният рай беше потъпкан, изящният плод на вековен естествен подбор бе смачкан от грубата лапа на добронамерено злотворно любопитство.
Дори да е така и да не е бил пощаден от прегрешенията на обикновените хора, със своите тъпчещи ботуши, намазани с течна гума, поетът, тръгнал да дири по собствените му думи „произхода на живота и природата на сътворението“, неволно — и в не по-малка степен, отколкото със своя скалпел и задушаващ буркан — е носел смърт за съществата, които е смятал за толкова прекрасни, и за крайбрежието, чиято девствена красота е спомогнал да се унищожи.
И така, по време на престоя си в свирепия Север Рандолф прекарва сутрините, зает да събира образци, които великодушната му хазяйка настанявала в различни купички и „други порцеланови съдини“ в дневната. Той пише на жена си колко се радва, че тя не може да види изкуствените езерца, сред които се храни и следобед работи с микроскопа си, тъй като подреденият й ум не би търпял този „плодовит хаос“. С особено внимание изучава морските анемонии, които се срещат в най-различни форми по местното крайбрежие, и с това, както сам признава, става поредната жертва на повсеместна лудост, обзела англичаните, населили хиляди благопристойни дневни на острова с тези миниатюрни същества във всевъзможни витрини и аквариуми, където тъмните им цветове си съперничат с прашните багри на препарирани птици и насекоми, уловени от карфицата под стъклен похлупак.
Мъдреци и стари моми, учени и учителки, църковни служители с расата си и добросъвестни работници — по това време всички убиват, за да правят дисекция, разкъсват, срязват, стържат и разнищват груба и деликатна тъкан в опит с всевъзможни средства да се доберат до неуловимата материя на живота. Водела се е широка и пламенна пропаганда срещу вивисекцията, за която Рандолф си е давал сметка, както си е давал сметка за обвиненията в жестокост, които биха могли да му навлекат възторжените му занимания със скалпела и микроскопа. С придирчивата си и решителна поетическа натура той провежда прецизни експерименти, за да докаже, че определени гърчове, смятани за реакция на болка при различни примитивни организми, всъщност настъпват след смъртта, много след като е извършил дисекция на сърцето и храносмилателната система на малкото създание. Стига до извода, че примитивните организми не изпитват онова, което ние бихме нарекли болка, а съскането и потръпването са само автоматична реакция. Може би е щял да продължи, ако не е бил стигнал до този извод, тъй като е бил склонен да признае, че знанието и науката поставят „сурови изисквания“ пред човека.
С особено внимание изучава репродуктивната система на живите организми, които е избрал да изследва. Интересът му в тази област не е отскоро — авторът на „Свамердам“ е осъзнавал значението, което има откриването на яйчниците при хората и насекомите. Бил е под силното влияние на трудовете на големия анатом Ричард Оуен за партогенезата, т.е. възпроизводството на съществата чрез клетъчно деление, а не с полово сношение. Лично провежда щателни експерименти с различни хидри и ресничести червеи, които принуждавала да развият нови главички и сегменти от една и съща опашка чрез процес, известен като пъпкуване. Изключително го интересува как красивата прозрачна медуза явно представлява неоплодената пъпка на някои полипи. Той енергично реже пипалата на хидрата и разкъсва полипите на части, всяка от които се превръща в ново същество. Явлението го пленява, защото според него говори за приемственост и взаимозависимост между всички живи форми, а това би могло да спомогне да се видоизмени или дори изобщо да се отрече представата за смъртта на индивида — и така да се преодолее големият страх, който все по-зловещо завладява него и съвременниците му, колкото повече се разклаща и избледнява някога сигурното обещание за Рая.