По това време приятелят му Мишле работи върху книгата си „Морето“, която излиза през 1860 г. В нея историкът също се опитва да открие в морето възможността за вечен живот, който би могъл да надделее над смъртта. Той описва преживяванията си, когато показва на прочут химик и впоследствие на прочут физиолог стъкленица с онова, което нарича „морската слуз… това белезникаво слизесто вещество“. Химикът отговаря, че това е самият живот. Физиологът описва цялата драма на микрокосмоса:
За състава на водата не знаем нищо повече, отколкото за състава на кръвта. При морската слуз най-лесно се разбира, че тя е едновременно край и начало. Не е ли тя рожба на безброй останки от смъртта, която ги връща на живота? Това е несъмнен закон, но в действителност в морския свят на бързо поглъщане повечето същества се поглъщат живи; тях не ги сполита дългото състояние на смърт както на сушата, където унищожението тече по-бавно.
Просто животът, без да достига окончателния си разпад, непрестанно линее или се отърсва от самия себе си, отделяйки всичко излишно. При нас, сухоземните животни, епидермисът непрекъснато се сменя. Същото линеене, което бихме могли да наречем ежедневна или частична смърт, изпълва света на моретата с желатинесто богатство, от което на мига се възползва новороденият живот. Той открива във водната суспенсия мазното свръхизобилие на този повсеместен секрет — все още дишащи частици, все още живи течности, които нямат време да умрат.
Всичко това не се завръща в неорганично състояние, а тутакси прониква в нови организми. Това е най-вероятната от всички хипотези; ако се откажем от нея, се изправяме пред извънредни трудности.
Можем да разберем защо точно по това време Аш пише именно на този човек: „съзирам дълбокия смисъл в учението на Платон, че целият свят е едно голямо животно“.
Какво би могла да изкопчи от тези трескави занимания необоримата съвременна психоаналитична критика? На какви потребности на индивидуалната душа съответстват тези неистови дисекции и „размножителни“ наблюдения?
Смятам, че по това време също като столетието, на което е съвременник, Рандолф преживява грубо наречената от нас „криза на средната възраст“. Големият психолог, големият поетически изследовател на живота и идентичността на индивида вижда, че занапред го чакат само униние и упадък, че индивидуалното му съществуване няма да бъде продължено от потомство, че хората са мимолетни като мехурчета по водната повърхност. И той като мнозина заменя единичното съчувствие, дължимо на някой умиращ или покойник, с универсална съпричастност към живота, природата и Вселената. Това е един вид прероден романтизъм, пъпкуван, така да се каже, от старото стъбло на романтизма, но преплетен с новия механистичен анализ и с новия оптимизъм не за отделната душа, а за вечната божествена хармония на Вселената. Също като Тенисън, Аш вижда, че природата е с кървави зъби и нокти. В отговор на това той развива интерес към функциите на храносмилането при всички живи форми, от амебата до кита, свързани с продължението на живота.
От всичко това Мод заключи, че долавя нещо ужасяващо във въображението на Кропър. Той проявяваше особено злостен синдром на обратна агиография — желанието да принизи субекта си. Позволи си да се порадва на приятната мисъл за принципното двусмислие на думата „субект“ в този контекст. Беше ли Аш субект на изследователските методи на Кропър и на законите на мисълта му? Чия субективност всъщност се изследваше? Кой беше субектът на изреченията в текста и по какъв начин Кропър и Аш се вписваха във възгледа на Лакан, че граматическият подлог на изказването се различава от субекта, от онова „аз“, което се явява обектът на изказването? Дали мислите й бяха оригинални, зачуди се Мод и реши, че неминуемо не са, всяка възможна мисъл за литературната субективност вече беше усърдно проучена.
На друго място в същата глава Кропър, напълно естествено, беше цитирал „Моби Дик“: