От актинията се виждаше нещо като рубинен пъп с две-три щръкнали месести мустачета, които тъкмо се прибираха. Накрая остана само кървавочервена месеста издатина, заобикаляща присвита дупка.
— Прочетох статията на Леонора Стърн за венериния хълм и голата пустош.
Мод затърси с какво прилагателно да опише статията, отхвърли „проникновен“ и се спря на „много дълбок“ текст.
— Разбира се, че е дълбок. Но ме притесни.
— Такъв е замисълът.
— Не това имам предвид. Не защото съм мъж. Просто защото… Нямате ли чувството, че метафорите, които използваме, изяждат света, който ни заобикаля? Разбира се, всичко винаги е свързано и навързано, нали човек се посвещава — аз самият съм се посветил — на литературата, защото всички тези връзки изглеждат едновременно безкрайно вълнуващи и в някакъв смисъл опасни, прекалено могъщи, сякаш са разковниче към истинската природа на нещата? Да вземем всички тези ръкавици, само преди миг двамата с вас професионално си играехме на бикове и крави със средновековни ръкавици, великански ръкавици, Бланш Глоувър, ръкавиците на Балзак, яйчниците на морската анемония, но в края на краищата всичко се изпарява, все едно варим конфитюр, и неизменно опира до човешката сексуалност. Точно както според Леонора Стърн цялата земя и езикът, всеки език, е прочит на женското тяло. А цялата растителност е срамно окосмяване.
Мод сухо се засмя.
— И за какво става дума? — продължаваше Роланд. — Каква е тази тайнствена сила, която придобиваме, щом разберем, че всичко опира до човешката сексуалност? Всъщност е безсилие.
— Импотентност — заинтригувано се приведе към него Мод.
— Умишлено избягвах тази дума именно защото не за това става въпрос. Всичко ни е ясно. И с всички тези знания откриваме само първобитна симпатична магия. Инфантилна полиморфна перверзия. Всичко е свързано със самите нас и това ни превръща в затворници на собственото ни възприятие, не виждаме нищо друго. И обрисуваме всичко с тази метафора…
— Леонора добре ви е ядосала.
— Много е добра. Но не искам да виждам света с нейния поглед. Не става въпрос за нейния пол или за моя пол. Просто не искам.
Мод се замисли.
— Във всяка епоха трябва да има необорими истини независимо дали го искаме, или не, независимо дали в бъдеще ще пристъпим отвъд тях, или не. Сега живеем в истината, открита от Фройд. Независимо дали ни харесва, или не. Но сме я видоизменили. Всъщност нямаме свободата да допуснем, да си въобразим, че може и да не е бил прав за човешката природа. Може да е грешал за някои подробности, разбира се, но в никакъв случай за големия замисъл.
Роланд искаше да я попита дали това й харесва. Предполагаше, че й харесва — цялата й работа беше по същество психоаналитична, за лиминалност и маргинални същества. Вместо това попита:
— Интересно е да се опитаме да си представим как те са виждали света. Какво е виждал Аш, може да е стоял на същото това място. Занимавала го е анемонията. Произходът на живота. Защо сме тук.
— Те са ценили самите себе си. Едно време са знаели, че Господ ги цени. А после са започнали да смятат, че няма Господ, само слепи сили. Затова са започнали да ценят самите себе си, обичали са се и са се грижили за собствената си природа…
— За разлика от нас?
— В някакъв исторически момент това чувство за собствената им стойност се е променило в онова, което ви притеснява. Ужасно свръхопростяване, в което няма място за вина. Сега или тогава. И това е само началото. — Тя затвори „Великият вентрилоквист“, наведе се от ръба на перваза, на който се бе свила, и протегна ръка. — Ще тръгваме ли?
— Накъде? Какво търсим?
— Най-добре да започнем с факти и образи. Предлагам Уитби, където е била купена брошката.
Мила моя Елън,
Открих много любопитни неща в град Уитби, процъфтяващо рибарско селище на устието на река Еск — градът се спуска терасовидно по склона с гъстата си плетеница от живописни улици, дворове и множество каменни стълбища, които стигат чак до водата, а от по-горните равнища над плувналия околовръст облак от мачти и димящи комини човек може да види целия град, пристанището, руините на абатството и германския океан.
Отвсякъде ни заобикаля миналото, от гробовете в мочурищата и предполагаемите смъртоносни ями на древните брити до римското нашествие и ранните дни на християнското покръстване от света Хилда — в онези дни градът се е наричал Стренсол, а Съборът в Уитби през 664 г., както сме свикнали да го наричаме, е бил, разбира се, съборът в Стренсол. Размишлявах сред руините на абатството с кресливите гларуси и видях още по-стари, по-мрачни развалини — насипите или могилите в мочурищата и храмовете, може би друидски, в това число Невестините камъни, ред побити камъни край Слайтс, за които се смята, че са били част от колонадата на каменен кръг като този в Стоунхендж. Някои дреболии внезапно могат да съживят тези отдавна изчезнали хора във въображението ни. Например сърцевидна обица от черен кехлибар, залепнала за челюстта на череп, и скосени едри кехлибарени мъниста, открити с подобен обитател на гробната могила, положен вътре с колене, прибрани под брадичката.