Мод не гледаше към него, а с острия нож разрязваше ябълката на люспи, тънки като оризова хартия — полумесец с яркозелена кора, хрупкава бяла сърцевина като папирус и лъскави тъмни семки.
— Не зная нищо за Вал.
— Защото не съм говорил за нея. По-добре да не казвам нищо. Мисля, че не е редно. Живеем заедно, откакто влязох в университета. Тя изкарва хляба вкъщи. Дори сега съм тук отчасти с нейни пари. Не харесва работата си, временни неща, какво ли не, но я върши. Дължа й толкова много.
— Разбирам.
— Само че не се получава. Без особено ясна причина. Просто заради… защото… в съзнанието ми изплува бялото легло.
Мод подреди резенчетата на ветрило в хартиената чиния и му ги подаде:
— Знам. При мен беше така с Фъргюс. Сигурно сте чули.
— Да.
— Сигурно той ви е казал. Никак не беше хубаво — времето, което прекарах с Фъргюс. Взаимно изтезание. Ненавиждам това, ненавиждам шума, разсейването. Спомних си нещо, докато си мислех за онова, което казахте — за морската анемония, за ръкавиците и за текста на Леонора за венериния хълм. Така е. Спомням си какви дълги лекции ми изнасяше Фърпос за завистта към пениса. Той е от хората, чиито доводи се изразяват в прогресивно нарастваща какофония; само чака да отвориш уста, за да те забие с нещо още по-умно, още по-гръмогласно. Обичаше да ми цитира Фройд в 6 сутринта. „Анализата — крайна и безкрайна“. Ставаше много рано. Обичаше да се перчи гол в апартамента и да цитира Фройд: „Няма друг момент в аналитичната работа, при който човек да страда така силно от съмнението, че думите му отиват на вятъра, както при опитите да се убеди жена да се откаже от желанието да има пенис“. Според мен не е прав, имам предвид Фройд, но това няма значение. Имаше нещо адски нелепо в тези глупави крясъци преди закуска, когато нарочно изваждаше всичко на показ… Не можех да работя. Така стояха нещата. Чувствах се като пребита. Без особено ясна причина.
Роланд я погледна, за да види дали не го взима на подбив, но Мод се усмихваше — смутена ожесточена усмивка, но все пак усмивка.
Той се разсмя. Тя също.
— Много е изтощително — каза Роланд. — Когато и най-дребното нещо е преднамерено политическо послание. Дори когато е интересно.
— Безбрачието е новото сладострастие. Новият лукс.
— Тогава се отпуснете и му се радвайте. Кажете, защо винаги криете косата си?
За секунда помисли, че я е обидил, но Мод само сведе очи и отговори с научна прецизност:
— Заради Фъргюс. Заради него и заради цвета на косата ми. Носех я много къса, остригана почти до голо. Заради цвета — никой не вярва, че е естествен. На една конференция ме освиркаха, защото смятаха, че се изрусявам, за да се харесвам на мъжете. След което Фъргюс каза, че остриганата коса е увъртане, отстъпление — и че приличам на череп. Трябвало просто да я пусна. Затова я пуснах, но я крия.
— Няма смисъл. Оставете я на воля.
— Защо?
— Защото, като не могат да я видят, хората не спират да мислят за това и непрекъснато се чудят какво има отдолу. Така привличате внимание. А и защото… защото…
— Разбирам.
Той зачака. Мод развърза карирания шал. Люспите на плитките приличаха на лъснати овални камъчета с пъстри жилки — слънчогледовожълто, сламеножълто, сребристожълто, блеснали от задушен живот. Роланд се трогна, завладян не точно от желание, а от някакво неясно чувство, донякъде жалост заради сковаващия задух, на който е бил подложен мекият облак, за да бъде впрегнат в този повтарящ се мотив. Ако замижеше, главата й на фона на морето приличаше на венец с възлести рогчета.
— Животът е твърде кратък — каза Роланд. — Има право да диша.
Съчувствието му наистина беше заради косата, тази злочеста пленница. Мод издърпа няколко фиби и облакът изгуби равновесие, плъзна се и увисна на врата й, все още сплетен на кичури.
— Странен човек сте вие.
— Не ви свалям, добре го знаете. Просто исках веднъж да я видя на воля. Сигурен съм, че ще познаете — не ви лъжа.
— Така е. Точно това е странното.
Тя започна да разплита дългите дебели плитки. Роланд напрегнато я наблюдаваше. Накрая на раменете й неподвижно легнаха шест подредени кичура, по три от всяка страна. Мод разтърси глава и тежката коса литна в напиращия въздух. Навела стройната си шия, тя все по-енергично въртеше глава и пред очите на Роланд светлината с блясък се устреми да поеме развихрения облак, а от вътре Мод зърна бушуващо море от разпилени златни нишки; затвори очи и видя алена кръв.