Беше подготвял речта си от „Кингс Крос“. Не можеше да си представи как ще успее да я произнесе, нито какъв отговор да очаква.
Тя отвърна, че цялата е в слух. Малката хрупкава ръка в дланта му се сви и той я сграбчи.
— Пътуваме заедно — започна той. — Решихме, вие решихте, да дойдете. Не зная дали бихте искали, дали бихте предпочели… от тук нататък да наемете стая и да се грижите сама за себе си, или… или бихте искали да пътувате като моя съпруга. Това е голяма стъпка, съпроводена с всевъзможни неудобства, опасности… смущение. Запазил съм стаи в Скарбъро, в които би могло да се намери място за съпруга. Мога да запазя други под измислено име. Може изобщо да не искате да предприемате тази стъпка. Може да решите порядъчно да наемете самостоятелна стая другаде. Простете нахалството ми. Наистина се опитвам да разбера какви са вашите желания. Заминахме в такова екзалтирано състояние… Бих искал решенията да идват от само себе си, но виждате какво е положението.
— Искам да бъда с вас — отвърна тя. — Предприех огромна стъпка. И щом съм се хванала на хорото, ще го играя. За престоя ни тук напълно ме устройва да ме наричате своя съпруга, където прецените. Смятах, че такова е моето… нашето решение.
Говореше бързо и ясно, но ръцете й в топлата ярешка кожа непрекъснато потръпваха в неговите.
— Не зная какво да кажа — промълви той със същия спокоен безстрастен тон, към който се придържаха до момента. — Такова великодушие…
— Необходимост.
— Нали това не ви натъжава, не ви гризат съмнения, не сте…
— Няма място за такива неща. Нали ви казах, необходимост. И сам го знаете. — Тя извърна лице и погледна към мудните полета през дъжд почти невидима сгурия. — Страхувам се, разбира се. Но това сякаш няма значение. Всички стари съображения, всички стари грижи нямат значение. Не са заприличали на носни кърпички, но така ми се струва.
— Не бива да съжалявате за това, скъпа.
— А вие не бива да говорите нелепици. Разбира се, че ще съжалявам. Ще съжалявате и вие, нали? Но в момента и това е без особено значение.
Замълчаха. След малко той продължи, като внимателно подбираше думите си:
— Ако пътувате като моя жена, надявам се да приемете този пръстен. Семейно наследство, беше на майка ми. Обикновена златна халка с гравирани маргаритки.
— И аз нося пръстен. Бил е на една моя леля — Софи дьо Керсоз. Със зелен камък, вижте — нефрит, обикновена плочка с гравиран инициал, „С“.
— Значи предпочитате да не взимате пръстена?
— Не съм казала такова нещо. Показвах ви доказателство за своята предвидливост и решителност. Ще се радвам да нося пръстена ви.
Той смъкна тънката бяла ръкавица и постави халката до изящния пръстен със зеления камък. Беше малко широка, но й стана. Искаше да каже нещо: „С този пръстен се венчавам за теб, с тялото си ще те почитам“, но произнесени пред две жени, тези красиви и верни думи ставаха двойно по-коварни. Неизреченото им присъствие витаеше във въздуха. Той взе малката ръка и я поднесе към устните си. После се отпусна на седалката и замислено взе да си играе с ръкавицата, като една по една изпъваше меките кожени кухини и изглаждаше фините им бръчки.
По целия път от Лондон живото й присъствие в недостъпния отсрещен ъгъл на купето безумно го объркваше. От месеци бе обладала въображението му. Беше далечна и затворена, принцеса в кула, затова всички усилия на въображението му имаха за цел да уловят присъствието й, да я поднесат на мисълта и сетивата му — остроумието и цялата й тайнственост, белотата й, която бе част от извънредния й магнетизъм, зеления поглед на тези проницателни или притворени очи. Присъствието й беше невъобразимо, по-точно само плод на въображението му. Ала сега бе тук и той се зае да наблюдава по какво прилича и по какво се различава от жената, за която бленуваше, която диреше в съня си и за която бе готов да се сражава.
Като младеж силно го беше впечатлил разказът за Уърдзуърт и самотната планинска девойка — поетът чул вълшебна песен, запомнил точно толкова, колкото му трябвало за безсмъртните му стихове, и не пожелал да чуе повече. Беше открил, че той самият е различен. Той беше поет, жаден за знания, за факти, за подробности. Нищо не беше прекалено банално, за да го заинтригува; нищо не беше немислимо; ако можеше, щеше да картографира всяка извивка в тинята като доказателство за невидимото въздействие на вятъра и прилива. Затова любовта му към тази жена, която познаваше тъй съкровено и изобщо не познаваше, бе ненаситна за знания. Изучаваше я. Изследваше светлите къдрици на слепоочието й. Стори му се, че в гладките им сребристи и златисти брънки долавя зеленикав оттенък, далечен намек — не окисленото зелено на мед и упадък, а бледозелени фиданки, растителност, живот, изпъстрили косата й като сребристата кора на млади дървета или зелената сянка на зелените ръкойки свежо сено. Очите й също бяха зелени — стъкленозелени, малахитовозелени, мътнозелени като разбунена морска вода, понесла тежък пясък. Миглите й бяха сребристи, но достатъчно гъсти, за да се виждат. Лицето й не беше приветливо. Нямаше и следа от приветливост в това лице. Чертите й бяха фино изваяни, ала не можеше да ги нарече изящни — костта бе по-скоро тежка, затова силно изразените й слепоочия и полегатите й скули тънеха в дълбока синкава сянка, която въображението му винаги обагряше в зелено, но в действителност не беше така.