Ако наистина обичаше неприветливото лице, то бе, защото беше ясно, проницателно и остро.
Виждаше — или си казваше, че вижда — как тези качества са били прикрити или потулени под слоеве по-традиционни изражения: престорена скромност, целенасочено търпение, презрение, преструващо се на спокойствие. В най-лошия случай — представяше си я съвсем ясно, колкото и да беше обладан от нея, — в най-лошия случай би свела поглед и би извърнала очи със свенлива усмивка, подобна на механична гримаса, защото не е истинска; тя е условност, кратък скован реверанс, защото светът очаква именно това. Струваше му се, че веднага е прозрял същността й още на закуската при Краб Робинсън, когато слушаше мъжките спорове на масата с убеждението, че тя самата остава незабелязан наблюдател. Повечето мъже, отсъди той, биха се отдръпнали от това сурово и ожесточено лице, този абсолютизъм — да, именно абсолютизъм. Би била обречена на любовта на плахи слабохарактерни душици, които тайно биха се надявали да ги наказва или командва, или на глупаци, способни да изтълкуват хладното й деликатно отстранение като признак на женска чистота, за която всички копнееха в онези дни, поне наяве. Ала той веднага бе разбрал, че е предначертана за него, че е свързана с него — такава, каквато е или би могла да бъде, или можеше да бъде… ако беше свободен.
Съдържателката госпожа Камиш беше висока жена с намръщено чело и сключени вежди като норманите от гоблена от Байо, чиито дълги кораби наистина бяха заселили тези брегове. Двете с дъщеря й пренесоха багажа им — кутии за шапки, пътнически сандъци, колекционерски кутии, мрежи и писалища, разнородна и немалка купчина, която придаваше порядъчност на цялото мероприятие. Когато ги оставиха да се преоблекат в спалнята, обзаведена с масивни мебели, двамата загубиха дар слово и впериха очи един в друг. Той разпери ръце и тя се скри в прегръдката му, но прошепна: „Не сега, още не“. „Не сега, още не“, съгласи се той и усети как тялото й леко се отпусна. Отведе я до прозореца, откъдето над стръмния хълм се разкриваше хубав изглед към ширналия се пясък и сивото море.
— Вижте, германският океан. Като оживяла стомана.
— Често съм си мислела да посетя бретонското крайбрежие, което в известен смисъл е мой дом.
— Не съм виждал тамошното море.
— Непрекъснато се променя. Синьо и ясно днес, сиво-кафяво и бясно утре, подпухнало от вдигнатия пясък. Всичко подгизва
— Аз… двамата… трябва да отидем и там.
— Стига, недейте. Това е достатъчно. Повече от достатъчно може би.
Имаха собствена трапезария, където госпожа Камиш им поднесе огромна вечеря, достойна за дванайсет души, в чинии с едри розови пъпки и кобалтовосин кант. Имаше цял супник с мазна супа, варена треска с картофи, котлети с грах, желе с нишесте от маранта и сладкиш с петмез. Кристабел само побутваше храната в чинията. Госпожа Камиш каза на Аш, че госпожата малко е изпосталяла и очевидно има нужда от морски въздух и добра храна. Когато отново останаха сами, Кристабел обясни:
— Няма смисъл. Вкъщи се храним като врабчета.
Той видя как споменът за дома за миг я покруси, и побърза да каже:
— Не оставяйте хазяйките да ви уплашат. Но е права — морският въздух ще ви се отрази добре.
Не спираше да я наблюдава. Забеляза, че нищо в обноските й не можеше да се сбърка с поведението на съпруга. Не му подаваше нищо, не се привеждаше интимно към него, не се съобразяваше с присъствието му. Когато смяташе, че не я наблюдава, го пронизваше с острия си поглед, в който обаче нямаше загриженост, нито привързаност, нито ненаситното любопитство, което той самият не успяваше да сдържа. Гледаше го с погледа на птица, прикована към стойката си, ярко пернато създание от тропическите гори или златоок ястреб от северните усои, който носи оковите си с цялото достойнство, на което е способен, и търпи присъствието на човека с все още диво високомерие, като от време на време разрошва пера, за да покаже, че не е изгубил уважение към себе си и не се чувства съвсем удобно. По същия начин тя подръпваше маншетите на ръкавите си, по същия начин седеше на стола. Той искаше да промени всичко това. Можеше да го промени, беше доста сигурен в това. Вярваше, че я познава. Щеше да я научи, че не е негово притежание, щеше да й покаже, че е свободна, щеше да види пламналите й криле.