низвергнати до нашата фантазия?
Божиите ангели в сребро и злато
обхождат царства, тронове, страни,
достойнства, сили, бързи като мисъл
между желанието и постъпката.
Кои са тия, дето бродят скрито,
със страсти, яхнали въздушни урви
ей тъй, преди да литнат пак
заради тръпката във тая зев
между челото на навъсен облак
и чистия океан — опал небесен?
Чиито меки пръсти не помръдват
веригите — причини и закони —
скрепили суша и море, лед с огън,
плътта с кръвта, и всичко туй — със времето?
Когато легнал Ерос до Психея,
й рекли злите й сестри, че с изгрева
ще стане той чудовищна змия.
И тя в простъпка вдигнала свещта
над ложето, но восъкът покапал
по любовта в човешко дивно тяло,
що в пламнал гняв избягало от там.
Но Силата щом вземе женска форма,
наказват я. Извръщат поглед всички
от страшната Медуза и косите й.
Кой жали Сцила в ямата от кости,
как вият кучешките й глави
през гърч, че някога била е прелестна,
че я е любил Посейдон — загадъчна
като нощта и щерка на Хеката?
А ронещите се глави на Хидра?
Запее ли Сирената, мъжете
уши запушват и отплават, глухи
за мъката й, че очаква гибел
онуй, което люби, че страстта й,
тъй чудна в песента, в целувка мигом
донася смърт на смъртните мъже.
Жената Сфинкс, свободна, се усмихвала
в безплодната пустиня на глупците,
несхванали, че гатанката значи
„човек“ — и няма тайна; но когато
разбрали, те пролели й кръвта —
за дързостта, и че била чудовище.
Мъжът се назовал и власт получил
над Питащата — дотогаз Съдба,
а отподир робиня, жертва.
Какво бе приказната Мелюзина?
От род с чедата гнусни на Ехидна,
влечуги хищни, или с тез, по-благите,
скиталци бързи, дето в светлината
на сънищата, в здрача или в мрака —
вълшебни тайни — обещават дарове:
дриади, феи и кожосменячи,
лъчисти облаци, искрящи ручеи,
сияйни твари морски и небесни;
те, в отзив на копнежа, не заплашват,
но стапят се под слънчеви лъчи,
обречени от свойта страст по хората,
по мирното огнище и дома.
Ще дръзна ли за нея да разкажа?
За орис и вълшебство да запея,
да тръгна между сенките, отвъд
познатото и здравото? Ще дръзна ли?
На помощ, Мнемозина, о, титанке,
ти, щерко на Небето и Земята,
родила музите; ти обитаваш не
разцъфнал хълм или кристален ручей,
а тая тясна пещера на черепа —
о, Памет, взела нишката, що свързва
ума ми с древните, със началата
тъмни и сънни на рода човешки,
когато зримо и незримо кротко
се гушели; о, извор на речта,
дари ме с мъдро слово, с мирен преход
от приказките къщни към тъмата
отвън и после пак в съня обратно,
с утеха християнска, в мирно ложе.
Размъкнат рицар яздеше в бърдата.
Зад него — страх, пред него — пущинак.
Опръскан с кръв и умърлушен, конят
препъваше се в бавната си крачка,
усетил как отпуснат е ездачът му,
а и юздите по врата му потен.
По заник бе, раздвижиха се сенки,
гризящи коренищата, потекоха —
лукави, меки кожени езици —
по хълма и в устата на дола,
след тях, безволеви, ездач и кон.
Че пустошта, огромна и безлична,
с безформени шубраци се разстилаше
пред тях без цел и без пътека, само
с безсмислени следи от овча паша.
Между бърдата и ласкавото слънце
взаимност има на светлик и сумрак.
Там, дето то се крие, сплъстен пирен,
лилав и розов, сляга се под мрачно
и непрозирно черно наметало,
безстрастно метнато връз торф и пясък,
и кремък чак додето поглед стига,
до хребетите горе нависоко.
Засмее ли се, хиляди лъчи
изскачат от цветче и клонка, още
от пясъка по камъните в торфа,
искрящ под кехлибарените вирове
от светнал дъжд, и пустошта е жива,
усмихната под слънчеви усмивки.
А подир дъжд се вдигат живи сенки,
завихрени играят си над пирена
в течения досущ като море
или, така овчарите ще кажат,
като жребчета в пролетни ливади
и като гъски, в своя полет бръснали
вода и въздух. Толкоз еднородна
е пустошта и толкоз разностранна.
Но яздеше той, без встрани да гледа,
бе стихнала изтънчената стръв
на бягството от лов и смърт — смъртта,
която сам случайно причини
на Аймери, роднина и владетел.
Отбраната му участ зла стовари
връз онзи, най-добър и мил, и смел,
и най-обичан, най за него скъп.
Пред погледа му пелена от кръв
се спусна и пришпори с бяс ума му.
Какво остава? — Гибел и разруха.
Пристъпи конят между две скали
в ждрело с обветрени стени, покрити
над тясната пътека с хвойна, с тръни