— Някъде в Ланкъшър, Йоркшър или Кумбрия. Блекадър го изпратил да погледне някаква книга. Малко уклончиво се изрази.
— Остави ли телефон? Трябва спешно да се свържа с него.
— Каза, че ще остави. Не бях тук, когато е тръгнал, и не е оставил. Или ако е оставил, не съм го намерила. Не е звънял. Трябва да си дойде в сряда.
— Ясно — многозначително отвърна Фъргюс, настани се на стария диван и се загледа в неправилните петна на избилите морета и полуострови на тавана.
— Не ти ли се струва малко необичайно, съкровище? Изобщо да не ти се обади?
— Не бях особено мила с него.
— Ясно.
— Не ми е ясно какво толкова ти е ясно, Фъргюс. Все намираш под вола теле. Какво става?
— Просто се чудя това-онова. Да знаеш случайно къде е Мод Бейли?
— Аха, ясно — отвърна Вал. И двамата замълчаха. Накрая Вал попита: — Случайно ти да знаеш къде е?
— Не съвсем. Мъти се нещо, което не разбирам, там е работата… но съвсем скоро ще разбера.
— Тя му звъня тук няколко пъти. Не бях особено любезна.
— Жалко. Ужасно искам да знам какво става.
— Може да е свързано с Рандолф Аш.
— Така е, това поне е сигурно. Въпреки че може да е свързано и с Мод. Тя е страховита жена.
— Двамата бяха заедно на Коледа, работеха нещо.
— Нали ходи в Линкън да говори с нея.
— И така може да се каже. После заминаха заедно някъде да гледат някакъв ръкопис. Честно да ти кажа, отдавна спряха да ме вълнуват безкрайните му бележки под линия и всичко останало, разни отдавна умрели писма от отдавна умрели хора за изпуснати влакове, подкрепа за Закона за авторското право и други такива глупости. Кой иска да прекара живота си в мазето на Британския музей? Мирише също толкова гадно, колкото апартамента на госпожа Джарвис с тази котешка пикня. Кой иска да прекара живота си, като чете стари менюта сред котешка пикня?
— Никой. Всички искат да прекарат живота си в прекрасни хотели на международни конференции. Не ти ли хрумна да попиташ какво точно четат?
— Не ми каза. Знае, че пет пари не давам.
— Значи не знаеш къде са отишли?
— Имаше някакъв номер за извънредни случаи. Ако апартаментът изгори или не мога да платя сметките, не че той може да помогне с нещо, разбира се. В предприемаческата култура някои от нас изкарват пари, други — не.
— От всичко това може да паднат добри пари. Пазиш ли телефонния номер, съкровище?
Вал излезе в антрето, където върху купчина хартии на пода държаха телефона — стари литературни притурки на „Таймс“, сметки за книги, визитки на таксита, талони с намаления за ОМО, ДАЗ, КОДАК и МЮРЕКС, покани за академични съвети и изложби в Института за съвременно изкуство. Явно добре познаваше купчината, защото почти веднага намери сметката за доставка от индийския ресторант, на гърба на която беше записан телефонен номер без име. Само с почерка на Вал беше отбелязано: „Роланд в Линкън“
— Може да е номерът на Мод.
— Не, нейния го знам. Може ли да го взема?
— Защо не? Какво ще правиш с него?
— Не знам. Просто искам да разбера какво става. Нали ме разбираш?
— Може да е заради Мод.
— Може би. Проявявам интерес към Мод. Искам да е щастлива.
— Може да е щастлива с Роланд.
— Невъзможно. Изобщо не е неин тип. Няма стръв, не си ли съгласна?
— Не знам. С мен не е щастлив.
— Нито ти с него, доколкото мога да видя. Хайде да излезем на вечеря и да го забравиш за малко.
— Защо не?
— Защо не наистина?
— Добър вечер, Бейли е на телефона.
— Бейли?
— Д-р Хийт ли се обажда?
— Не, приятел съм на Роланд Мичъл. Работил е при вас през зимата… чудех се дали не знаете къде е…
— Нямам представа.
— Няма ли да се връща?
— Не мисля. Няма да се връща. Може ли да освободите телефона? Чакам лекар.
— Съжалявам за безпокойството. А дали сте виждали д-р Бейли? Д-р Мод Бейли?
— Не, не съм и не възнамерявам. Искаме само да ни оставят на мира. Дочуване.
— Но работата им потръгна ли?
— Поетесата с приказките. Така мисля. Изглеждаха доволни. Не съм мислил за това. Не искаме да ни безпокоят. Зает човек съм. Жена ми не е добре. Наистина не е добре. Моля освободете линията.
— Кристабел Ламот, това ли е поетесата с приказките?
— Не знам какво искате да знаете, но искам веднага да освободите линията. В противен случай… в противен случай… вижте, жена ми е болна, опитвам се да се свържа с лекаря, нещастен кретен такъв! Дочуване!
— Може ли да се обадя отново?
— Не виждам защо. Дочуване!
— Дочуване.
Мортимър Кропър се връщаше от обяд в „Ескарго“ с Хилдебранд Аш, най-големия син на барон Томас Аш — пряк потомък на онзи братовчед на Рандолф Аш, който бе получил благородническа титла при управлението на Гладстон. Самият лорд Аш, методистът, отдавна беше престарял и едва се крепеше. Държеше се възпитано с Кропър, но това беше всичко. Лордът предпочиташе Блекадър, който му допадаше с мрачния си темперамент на шотландски сухар. Освен това беше националист и беше предоставил всички ръкописи на Аш, които притежаваше, на Британската библиотека. Хилдебранд беше минал 40-те и беше започнал да оплешивява; беше риж, весел и донякъде глуповат. Беше завършил със среден успех английска литература в Оксфорд и оттогава незабележимо работеше в пътнически агенции, издания за градинарство и различни фондации за опазване на националното културно наследство. Кропър от време на време го канеше на обяд и беше установил, че в него се таят сценични амбиции. Двамата бяха набелязали полупроект, полумечта за амбициозна обиколка в американски университети, където Хилдебранд щеше да организира изложби с лични вещи на Аш, прожекции и четения и щеше да изнася лекции за панорамата на английското общество по времето на Аш. По този повод Хилдебранд призна, че не му достигат средства и би се радвал да намери нов източник на доходи. Кропър се поинтересува за здравето на лорд Аш и научи, че старецът може всеки момент да издъхне. Двамата обсъдиха подходящи зали и съответните разходи. Обядваха патешки гърди, калкан и землиста дребна ряпа. С всяко следващо ястие Кропър все повече пребледняваше, а Хилдебранд все повече се зачервяваше. На Хилдебранд му се привиждаха американски аудитории, пълни с прехласнати и почтителни слушатели; на Кропър му се привиждаха нови стъклени витрини със съкровища, към които само му бяха позволили коленопреклонно да надзърне — писмото до поета от кралицата, походното писалище, изцапания с мастило бележник с черновите на „Аск към Ембла“, с който семейството не се беше разделило и който бе изложило на показ в семейната трапезария в Ледбъри.