Блекадър седеше сред привидния хаос, а в действителност порядък на своето голямо издание и пресяваше пряспа малки листчета в долината между извисяващи се хълмове картотечни фишове с оръфани краища и издути до пръсване петнисти папки. Зад гърба му прехвръкваше официалната му секретарстваща асистентка, бледата Паола, с дълга безцветна коса, хваната с ластик, с огромни очила като на нощно насекомо и с прашни сиви възглавнички по връхчетата на пръстите. В една вътрешна стаичка зад клетката с пишещата машина сред постройката от кантонерки се криеше тясна кухина — обиталището на д-р Беатрис Нест, почти зазидана вътре от кутиите с дневниците и кореспонденцията на Елън Аш.
Блекадър беше на петдесет и четири и се беше захванал да издава Аш заради накърнено честолюбие. Беше син и внук на шотландски учители. Вечер на светлината на камината дядо му декламирал поезия — „Мармион“, „Чайлд Харолд“, „Рагнарьок“. Баща му го изпратил в колежа „Даунинг“ в Кеймбридж да учи при Ф. Р. Ливис. Ливис сторил за Блекадър същото, което правел с всеки сериозен студент: показал му ужасяващата величествена важност и първостепенност на английската литература и същевременно го лишил от каквато и да било вяра в собствените му способности да я обогати със свой личен принос или промяна. Младият Блекадър пишел стихове, представял си коментара на д-р Ливис и ги изгарял. Развил есеистичен стил със спартанска краткост, уклончивост и непроницаемост. Съдбата му била решена на един семинар по датировка. Аудиторията в Кеймбридж била претъпкана, от правостоящи нямало къде игла да падне, още хора били накацали по облегалките на столовете. Източеният и енергичен преподавател с разкопчана на врата риза бил стъпил на перваза на прозореца и дърпал рамката, за да влезе малко свеж въздух, студена кеймбриджка светлина. Раздадените материали за датировка включвали трубадурска лирика, откъс от стихотворна драма от времето на крал Джеймс, няколко сатирични куплета, размисли за вулканичната глина в бял стих и любовен сонет. Изкарал солидната школа на дядо си, Блекадър незабавно познал, че всичките произведения са от Рандолф Хенри Аш, пример за неговия вентрилоквизъм, за затруднително широкия му диапазон. Трябвало да избира дали да разкрие знанията си, или да остави семинара да продължи, а Ливис да подлъгва злощастни студенти да правят грешни предположения, за да ги заслепи след това с блясъка на собствения си анализ, различавайки подправеното от оригиналното, викторианското отчуждение от гласа на истинското чувство. Блекадър избрал да замълчи, а Аш бил надлежно разобличен и признат за недостоен. Блекадър чувствал, че по някакъв начин е предал Рандолф Хенри Аш, макар че би било по-справедливо да се каже, че е предал себе си, дядо си, даже д-р Ливис. Поискал да се реваншира. Написал докторската си дисертация на тема „Съзнателни доводи и подсъзнателно пристрастие — източник на напрежение в драматичните поеми на Рандолф Хенри Аш“. Станал експерт по Аш във времена, когато той бил най-малко на мода. Уговорили го да издаде „Събраните стихотворения и пиеси“ още през 1959 г. с благословията на тогавашния лорд Аш, застаряващ пер и методист, потомък на далечен братовчед на Аш и наследник на правата върху непродадените ръкописи. В онези невинни дни възприемал своето издание като задача с ясен край, която ще повлече след себе си други неща.
Имаше променлив брой научни сътрудници, които разпращаше като гълъбиците и гарваните на Ной по библиотеки из целия свят, сграбчили в ноктите си номерирани листчета, номерца от гардероба или купони за обяд в столовата, всяко с въпроса си, половин ред от евентуален цитат, лично име, което трябва тепърва да се установи. Главината на римска колесница, проследена в оставените от Гибън бележки под линия. „Опасният сънуван пъпеш на мъдреца“, за който се оказа, че идва от един сън на Декарт. Аш се беше интересувал от всичко. Арабска астрономия и африкански транспортни системи, ангели и шикалки, хидравлика и гилотината, друиди, Великата армада, катари и чираците на печатари, ектоплазма и соларна митология, последната хапка на замръзналите мастодонти и истинската природа на манната небесна. Бележките обсебваха и поглъщаха текста. Бяха грозни и нескопосани, но необходими, казваше си Блекадър, а те никнеха като главите на Хидрата, две неоткрити на мястото на нещо намерено.
Често си мислеше, затворен в сумрачния си кабинет, как човек се превръща в професията си. Какъв ли щеше да бъде сега, ако бе станал, да речем, социален работник, раздаващ жилищни заеми, или полицай, преравящ късчета коса, кожа и отпечатъци, не по-големи от човешки нокът? (Тъкмо такива въпроси страшно подхождаха на Аш.) Какво ли щеше да бъде знанието, натрупано заради самото себе си, заради самия него, тоест Джеймс Блекадър, без никаква връзка с наченатото, храносмляното и изоставеното от Рандолф Хенри Аш?