Това са всичките ми притежания, с изключение на произведенията ми, в чиято стойност твърдо вярвам, макар че днес не са мнозина желаещите да ги притежават. Понастоящем в къщата има двайсет и седем завършени платна, както и много скици и рисунки. Две от големите картини — „Кристабел пред сър Лиолайн“ и „Мерлин и Вивиан“ — са собственост на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ. Бих искала да ги запази с надеждата, че както преди може да пожелае да ги закачи в кабинета, където работи; надявам се, че биха могли да й напомнят за някогашните щастливи времена. Ако това се окаже твърде болезнено за нея, натоварвам я със задължението да не се разделя с тях и да не ги подарява, нито продава, докато е жива, и да уреди след смъртта й да се погрижат за тях така, както бих го сторила самата аз. Това е най-доброто от мен и тя го знае. Нищо няма да пребъде със сигурност, но доброто изкуство остава, поне за известно време, и аз винаги съм искала да ме разберат още неродени поколения. Кой друг, ако не те? Съдбата на останалите ми творби също оставям в ръцете на ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ, която има творческа съвест. Ако е възможно, бих искала да останат заедно, докато не се развие вкус и не се наложи критичен дух, който ще позволи да бъде оценена истинската им стойност. Ала съвсем скоро ще се откажа от правото си да бдя над тях и те ще трябва, безсловесни и беззащитни, сами да поемат по своя път.
Съвсем скоро ще напусна завинаги тази къща, където бяхме толкова щастливи. Възнамерявам да повторя стореното от авторката на „Защита на правата на жените“, но — поучена от нейния пример — ще зашия в джобовете на наметалото си големите вулканични камъни, които ГОСПОЖИЦА ЛАМОТ е подредила на писалището си, с надеждата, че с тяхна помощ всичко ще свърши бързо и сигурно.
Не вярвам, че смъртта е краят. На спиритичните сбирки при госпожа Лийс сме чували за много чудеса и с очите си сме ставали свидетели на оцеляването на покойниците — без болка, оттатък, в един по-добър свят. Заради тази вяра изпитвам силно упование, че Създателят ми всичко ще разбере и ще прости, и занапред ще използва по-добре способностите ми за любов и творчество, които са големи, но тук са нежелани, непотребни. Определено ми беше показано, че тук съм излишно създание. Там ще позная и ще бъда позната. В тези последни дни, когато в смрачаващата се светлина надничаме през смътното було, делящо ни от покойниците, които са си отишли преди нас, изпитвам упование, че може би ще проговоря, ще простя и ще получа прошка. Дано Господ се смили над бедната ми душа и душите на всички нас.
Както винаги, когато четеше това писмо, Мод се разтрепери. Какво ли си е мислела Кристабел, когато го е прочела? Къде е била, защо е заминала, къде е бил Рандолф Аш от юли 1859 г. до лятото на 1860 г.? Според Роланд нямаше свидетелства Аш да е отсъствал от дома си. През 1860 г. не беше публикувал нищо, а малкото писма от този период бяха с обичайния адрес в Блумсбъри. Изследователите на Ламот така и не бяха намерили задоволително обяснение за очевидното отсъствие на Кристабел при смъртта на Бланш и основаваха теориите си на предположението, че двете са се скарали. Сега скарването им се разкриваше в съвсем различна светлина, помисли си Мод, но от това не ставаше по-ясно. Тя взе изрезката от местния вестник.
През нощта на 26 юни под брулещите пориви на вятъра и дъжда още една злочеста млада жена се хвърли в ужасните обятия на смъртта в придошлите води на Темза. Тялото й бе извадено едва на 28 юни, когато отливът го изхвърли на каменистия бряг недалеч от моста в Пътни. Няма подозрения за нечисто вмешателство. В джобовете на злочестата жена — от добър произход, но не заможна — внимателно са били зашити големи кръгли камъни. Установена е самоличността на починалата — госпожица Бланш Глоувър. Живеела е сама в дома, който по-рано е деляла с поетесата госпожица Кристабел Ламот, чието местонахождение понастоящем е неизвестно и за което от доста време няма сведения по думите на освободената неотдавна камериерка и прислужница Джейн Самърс. Полицията издирва мястото, където понастоящем пребивава госпожица Ламот. В къщата на „Арарат Роуд“ е оставена бележка, която недвусмислено разкрива намерението на злочестата госпожица Глоувър да сложи край на живота си.
От полицията бяха намерили Кристабел за дознанието. Къде?
Зад преградите долетяха забързани стъпки, последвани от тътнещ глас:
— Изненада!
Полуизправена на стола, Мод потъна в едри топли ръце, в мускусния аромат на парфюм и мека разлята гръд.