— Скъпа и прескъпа Мод! Къде ли може да е, казвам си — сигурно работи, ей Богу, това момиче май не знае друго, затова дойдох направо тук и ето че те заварих точно както си те представях! Успях ли да те изненадам? Честно?
— Пусни ме, Леонора, ще ме задушиш. Естествено, че ме изненада. Но в известен смисъл усетих, че се задаваш… като топъл фронт през Атлантическия океан.
— Каква метафора! Обожавам как се изразяваш.
— Но не очаквах, че си стигнала чак дотук, особено днес. Много се радвам да те видя.
— Може ли да остана при теб за една-две вечери? Може ли да се забия в архивите ви? Вечно забравям колко нищожно малко място са ви отпуснали! Предполагам, че показва колко малко уважават женските изследвания… или е обичайната мерзост на английските университети? Слушай, скъпа, четеш ли френски? Имам да ти показвам разни работи.
Въпреки че винаги се плашеше от гостуванията на Леонора, Мод също така винаги страшно се радваше да я види, поне в началото. Бурното присъствие на приятелката й заплашваше да взриви малкия Ресурсен център. Леонора беше величествено едра жена във всяко едно отношение. Обличаше се подобаващо за габаритите си и сега носеше широка пола с дълго свободно сако като риза, изпъстрено с оранжеви и златни слънца или цветя. Имаше лъскава мургава кожа, внушителен нос, голяма уста с нещо африканско в устните и пищна гъста къдрава черна коса до раменете, озарена от животворни естествени мазнини — коса, която не се разпилява, а се степва на топка в шепата. Носеше няколко варварски, но очевидно скъпи огърлици с парчета кехлибар и различни овални форми. Жълта копринена кордела издаваше известна почит към индийските групи от хипарското й минало в края на 60-те. Беше родена в Батън Руж и твърдеше, че в жилите й тече креолска и индианска кръв. Моминското й име беше Чемпиън, което според нея било френска креолска фамилия. Стърн беше името на първия й съпруг — Натаниел Стърн, доцент в Принстън и радушно педантичен привърженик на новата критика, който напълно бе загубил борбата за оцеляване с Леонора и безмилостните идеологически сражения на полето на структурализма, постструктурализма, марксизма, деконструктивизма и феминизма. Книжката му за хармонията и несъгласието в „Бостънци“ едва ли можеше да излезе в по-неподходящ момент. Леонора се включи във феминистките нападки срещу изразеното от него одобрение за притесненията на Хенри Джеймс по „половия въпрос“ в Бостън през 1860 г. и избяга да живее в някаква комуна в Ню Мексико с хипи поета Сол Дръкър. Натаниел Стърн — притеснен, блед и ъгловат дребен мъж, с когото Мод се бе запознала на една конференция в Отава, се беше опитал да умилостиви феминистките с биография на Маргарет Фулър Осоли. Вече двайсет години не успяваше да я завърши и беше обект на всеобщо неодобрение, особено от страна на феминистките. Леонора неизменно го наричаше „горкия мухльо“, но беше запазила името му, защото с него бе публикуван първият й голям труд — „Няма по-хубаво място от дома“, изследване за образността на дома в женската литература на XIX в., написано преди войнстващата междинна фаза на Леонора, след която на дневен ред беше дошъл Лакан. Леонора имаше син от Сол Дръкър — седемнайсетгодишния Дани. По думите й баща му имал къдрава рижа брада и губер от рижа козина, който се спускал по целия му торс през пъпа до срамните му части. С това се изчерпваше всичко, което Мод знаеше за външния вид на Сол Дръкър; поезията му беше пълна с чукане, лайна, говна и оргазми, а той самият явно беше достатъчно едър, за да хвърля по някой пердах на Леонора, което не беше лесно. В най-известното му стихотворение — „Хилядолетническо пълзене“, се описваше своего рода възкресение на хората и змиите в Долината на смъртта, а вдъхновението си дължеше на Блейк, Уитман и пророк Йезекиил, както и на прекалени количества долнопробно ЛСД. „Не трябва ли да е хилядолетно?“, беше попитала Мод, а Леонора беше отговорила: „Не, ако може да се проточи още повече. Очарователно пропускаш най-важното с тази твоя прецизност, умнице!“. Тя наричаше Дръкър „месестото ми мъжище“. Беше го зарязала заради една индийка, професор по антропология, която я беше научила на йога, вегетарианство и изкуството да получава оргазми буквално до припадък, като междувременно я беше изпълнила с яростно съпричастие срещу обичая сати и култа към лингама. Сега Сол Дръкър работеше на някакво ранчо в Монтана — „поне не бие конете“, казваше Леонора — и беше взел Дани. Пак се беше оженил и по думите на Леонора новата му жена се грижела много добре за Дани. След професорката се бяха изредили Мардж, Бригита, Покахонтас и Мартина. „Много ги обичам — казваше Леонора, преди да продължи нататък, — но ме гони параноя покрай задомяването, не мога да понеса чувството, че потъвам във възглавниците и не мога да се измъкна, на света има още толкова много прекрасни създания…“