— Какво правиш? — попита Леонора.
— Чета писмото на Бланш Глоувър, преди да се самоубие.
— Защо?
— Чудя се къде е била Кристабел, когато Бланш е скочила от моста.
— Ако разбираш френски, може и да ти помогна. Получих писмо от Ариан Льоминиер от Наш. Нося го да ти го покажа.
Тя взе листа от ръката й.
— Горката Бланш! Каква ярост, какво достойнство, какво нещастие. Никой ли не знае къде са картините? Сигурно са завладяващи, документ за творчеството на феминистки лесбийки.
— Така и не са ги намерили. Предполагам, че Кристабел е запазила всичките. Или може да ги е изгорила от мъка, нямаме представа.
— Може да ги е отнесла в онзи смешен замък при стареца с пушката. Направо не знам как не го наръгах с ножицата, свиня такава. Сигурно мухлясват в някоя зачукана дупка.
Мод не искаше да задълбава по темата за сър Джордж, въпреки че идеята на Леонора никак не беше лоша, даже изглеждаше напълно вероятна. Затова попита:
— Как си представяш картините, Леонора? Мислиш ли, че са били хубави?
— Ужасно ми се иска да е била права. Такава всеотдайност! Била е сигурна, че са добри. Представям си ги бледи, напрегнати, чувствени, но въпреки това бледи, вълшебни създания, стройни като върби, с развълнувана гръд и бухнала прерафаелитска коса. Не си ли съгласна? Само че ако наистина са оригинални, всъщност не можем да си ги представим, докато не ги намерим, така стоят нещата.
— Една наистина се казва „Призрачен венец и призрачнобледи ръце на сеанс при Хела Лийс“.
— Не звучи обнадеждаващо. Макар че ръцете може да са били като на Дюрер, а венецът може да е приличал на Фантен Латур. Не като производни, естествено, а по някакъв свой начин.
— Наистина ли мислиш така?
— Не, но сме длъжни да й гласуваме доверие. Била е наша сестра.
— Наистина.
Вечерта се настаниха в апартамента и Мод започна да превежда писмото на Леонора, която се оправда:
— Схванах основното с моя примитивен френски. Велико нещо е английското образование!
Мод необмислено беше седнала на любимото си място на края на белия диван под високия лампион и Леонора се разположи до нея; преметна ръка на облегалката зад гърба й, а при всяко движение бедрото й се отъркваше в краката й. Мод се чувстваше заплашена и напрегната и на два пъти замалко да стане, но строгото й неподатливо английско възпитание я спираше. Усещаше, че Леонора идеално знае как се чувства, и се забавлява.
Писмото можеше да се окаже златна мина. Вече бе станала малко по-добра актриса, отколкото Бланш Глоувър при разговора с Джейн, затова го прочете с равен глас, сякаш беше най-обикновено научно запитване.
Уважаема професор Стърн,
Французойка съм и изучавам женска литература в Нантския университет. Силно се възхищавам на трудовете Ви за структурите на обозначението в творчеството на някои поетеси, преди всичко Кристабел Ламот, която особено ме интересува, тъй като и аз съм наполовина бретонка, и която черпи с пълни шепи от бретонското си наследство от митове и легенди, за да създаде женския си свят. Позволете особено да подчертая колко верни и вдъхновяващи намирам бележките Ви за сексуализацията на елементите на пейзажа в „Приказната Мелюзина“.
Разбрах, че проучвате материали за феминистка биография на Ламот, и попаднах на нещо, което може би ще Ви заинтересува. В момента работя върху една почти неиздавана авторка — Сабин дьо Керсоз; публикувала е няколко стихотворения през 60-те години на XIX в., в това число няколко хвалебствени сонета за Жорж Санд, която не е познавала, но от чиито идеали и начин на живот пламенно се е възхищавала. Написала е и четири неиздадени романа — „Ориан“, „Аурелия“, „Страданията на Женевиев“ и „Втората Дахуд“, като за последния се надявам скоро да излезе на бял свят под моя редакция. Както великолепната едноименна поема на Ламот, и той заимства от легендата за потъналия град Ис.
Както може би знаете, по бащина линия госпожица Дьо Керсоз е била роднина на Кристабел Ламот. Това, което може би не знаете, е, че през есента на 1859 г. Ламот явно е посетила семейството си във Фуенан. За източник ползвам едно писмо на Сабин дьо Керсоз до братовчедка й Соланж, което намерих в книжата й — нередактирани и според мен неотваряни, откакто са били предадени на тукашния университет от един потомък на Соланж (която след сватбата си в Порник става мадам Дьо Кергаруе и умира при раждане през 1870 г.). Прилагам препис от писмото и ако то действително представлява интерес за Вас, с удоволствие ще споделя всякакви други сведения, които успея да намеря.